ПЕСЕН НА ПРЕДАЧКАТА
превод: Найден Вълчев
ПЕСЕН НА ПРЕДАЧКАТА
Ах, веселият славей
как пееше над нас,
как ронеше тогава
сребристия си глас!
Сега преда самичка
на звездна светлина
и точа бяла нишка
над бялата луна.
Когато бяхме двама,
пя славеят над нас,
а днес напомня само,
че съм без тебе аз.
Но грейне ли луната,
така ми е добре
и шепна в тишината:
„Дано ни бог сбере!”
Замина ти, а още
пей славеят навън -
напомня ми и нощем
отминалия сън.
Луната плува в здрача
сред звездното море.
Аз пея уж, а плача:
„Дано ни бог сбере!”
ВЕЧЕРНА СЕРЕНАДА
Тиха флейта тихо плаче,
тихо пръска тих фонтан -
звуците се сипват в здрача
и долитат като блян.
Нежен зов, копнеж сърдечен,
сладък миг, така желан…
Звуците затихват вече
и отлитат като блян.
