Арсений Тарковски

превод: Кръстьо Станишев

***
Безсънна батарея мълчи зад тъмен хълм.
Не чуваме ний нищо, остана тежък гръм.
И трупове лежат пак под снегове смълчани,
във въздуха остана помахване на длани.
Не дава да пристъпим смъртта със знаци странни.
Отново и отново убитите се вдигат.
И подир миг ще чуят как пее чучулига.

***
И тази сянка изпроводих пак
в последния й път - към сетен праг.
И зад гърба на сянката в мъглата -
два лъча сякаш - гаснеха крилата.

Година мина. В просеката стара
посред гората зимата тръби.
С нестроен звън на рога отговарят
на бор карелски гъстите резби.

Безсилен, вън от земните условия,
ако умът деня в нощ не разби,
ако не пие сянката от слово
безсмъртие?…
               Сърце, пак замълчи!
И не лъжи! А кръв глътни отново,
благослови изгрелите лъчи!

ПЪРВИТЕ СРЕЩИ

На всяка среща всяко мигновение
празнувахме като Богоявление,
сами в света. По-лека от крила,
по-смела, изведнъж като стрела
летеше ти над всички стъпала,
през влажен люляк като просветление
повеждаше ме в своите владения,
отвъд кристалните огледала.

И във нощта дарена бе ми милост,
отвори се олтарната врата.
И в тъмнината светеше всесилна
и свеждаше се бавна голота.
Прошепнах аз: „Бъди благословена!”
Пробудих се. И знаех: дръзновение
бе моят благослов - ти спеше там.
И люлякът с небесно озарение
да те докосне се наведе ням.
И веждите, от синева допрени,
спокойни бяха, топла бе дланта.

Пулсираха реки незатъмнени
в кристала и димеше планина.
На трон заспала, ти държеше здраво
кристалното кълбо. И - боже прави! -
ти моя бе в онази тишина.
Събуди се. Но бе преобразила
и речника човешки, вече стар.
И се изпълни с пълнозвучна сила
речта, внезапно в твойто „Ти” открила
нов смисъл, който означава „Цар”.

И всичко се преобрази. И даже
предметите - леген и кана, щом
застана между нас като на стража
вода слоисто твърда мълчешком.

И тръгнахме незнайно накъде.
Простряха се пред нас като миражи
от чудото градени градове.
Под нас сама полягаше тревата,
докосваха ни птици рамената,
летяха риби в ранната река,
откриха ни се нови небесата…

Вървеше по следите ни съдбата
като безумен, със бръснач в ръка.

ЛОВ

Свърши ловът.
Уловиха ме.
На бедрото ми хрътка виси.
Така извих свойта глава, че рогата
                                в плещите опряха.
Тръбя.
Сухожилията ми прерязват.
В ухото ми дулото пъхват…

Рухва, с рога се улавя за мокрите клони.
Виждам тъжно око, със залепнало стръкче трева,
вкочанясала черна зеница без отражения.
Ще свържат нозете и прът ще проврат, ще го метнат
                           на рамо…

СОКРАТ

Не искам нито почести, ни власт
над хора, ни войни победоносни.
Бих спал като смола в елхите росни,
но цар не съм, от род по-друг съм аз.

И вас, отровата ми дето пият,
безмълвие дано ви тласне в гроб!
Не ми приляга ризата на роб.
И сам не съм, но в бъдното сме ние!

Защото аз плът от вашта плът,
и висината, и дълбочината.
И - както в раковината светът -
шуми по олимпийски празнотата.