Никос Казандзакис

превод: Първан Стефанов

ИЗ „ОДИСЕЙ”

Два месеца, откакто преминавах
край пясъчните брегове на Пилос…
Бушуваше южнякът, кипна буря
и скоро тежък водолей се плисна
от черни облаци, гърмът на Зевса
от всичките посоки ни обгърна.
Под ярка мълния съзрях отсреща
да плува Одисей посред морето.
Спокоен той кормилото държеше,
пронизал с поглед яростната буря!
- Към роден край ли плуваш? - му извиках. -
Богинята ли вече ти омръзна? -
Но той, кормилото прихванал здраво,
захапал осолените мустаци,
се скри в безкрая и не се обърна.

ИЗ „ОДИСЕЯ”

Уханен час, земята нощните си цветове разтваря,
от ноздрите на жадни зверове трептят водите,
като момченце мъртво тихо ляга месецът в полето;
в далечните села с роса в косите младите се връщат,
дъхът на любовта от пазвите им още лъха;
грижовни булки първескини с радост посред нощ се вслушват
да чуят мъжките си рожби как от люлките гугукат.
                           (Към Елена)
… тъмна, многолистна роза на земята,
копнеж за погледа, копнеж за черния среднощен вятър!
Разцъфна в багри и окичи скромните ни младоженки
и всеки младоженец нощем милва по една Елена;
когато плачем, щерката на Лебеда се смее тихо
и светив пазвата на мрака като гръд на майка -
умът забравя изведнъж и като бебе се усмихва!
Цъфти забравата на твойта пазва, господарке!