НАСТОЛЕН КАЛЕНДАР
превод: Марко Марков
НАСТОЛЕН КАЛЕНДАР
Януари е - и още една година е убита!
Календарът е прелистен,
като гробищна плоча
лежи върху масата,
сякаш тя е мястото,
където 365-те дни са погребани.
На календарната плоча,
върху надгробния камък
не е оставил, за съжаление,
никой
поне кратък надпис - печален, тържествен и леден:
„Мир на праха й!” или „Пътниче, спри…”
На календарната плоча,
върху надгробния камък
набързо и със суетна ръка съм записвал
какво съм вършил през годината
/вършех ли нещо?/ -
стотици, хиляди срещи, поръки, дългове, обещания,
благородни намерения, пламенни пориви, идеи,
адреси, телефони, имена -
на всички познати
и на непознатите!-
на всички, които заедно с мен ще отговарят
пред Страшния съд
за убитото време, убитото време, убитото време!…
МОДА
Това Леонардо да Винчи ли е?
Или, може би, Беатриче Ченче?
Косите падат върху раменете…
Не, не е ни Винчи, нито Ченче!
Не е даже мъж
или жена,
а просто
плод на епохата на Техническото Възраждане,
безмислен и безчувствен
като къс метал.
И ако не е гласовития транзистор,
който виси на гърдите му,
това същество
ще е и безмълвно
като желязо.
РЕКВИЕМ
В памет на майка ми
1.
Смъртта е затвор,
в който излежават доживотните си присъди
и се измъчват
душите на нашите близки.
А сънят
е приемна на този затвор.
Всяка нощ
аз идвам тук
на кратко свиждане с тебе,
майко…
2.
Често сънувам
един и същ сън:
в него си болна,
много болна
и аз отчаяно
моля съдбата
да запази живота ти…
Събуждам се
в очакване
на непоправимото,
но изведнъж си спомням,
че тебе те няма
и… облекчено въздъхвам.
3.
Зная, че съществуваш.
но живееш в някакъв друг,
странен живот:
За да те видя,
трябва да затворя очи:,
за да те чуя,
трябва да запуша уши:,
за да ти кажа нещо,
не трябва да казвам ни дума…
Зная,
само когато заспя,
мога да се срещна с теб,
майко.
СЛЕД ДЪЖДА
Денят на своите права
държеше, струите изтри той…
Мирише младата трева
като коса, току-що мита.
Зад хълмове гърмът безспир
върви и кашля като старец.
В гората се подготвя пир
и птича песен се разгаря.
ЧОЛА
Да забравиш, че има високо и синьо небе
и слънце, което без правило свети
сред ласката синя…
Кой посмя да направи това?
Да те погребе
тъй далече от всичко -
от род и Родина?
Кой отреди ти без милост тази участ най-зла:
свободата в теб да убие
без да ти я отнеме?
Само сняг пред очите - от години не виждаш земя,
изтривалка небето е в кално, ненавистно време…
Обичта към природата!…
О, да можеше само веднъж
само за миг да усетиш
в зелено и синьо земята…
В твоя край благодатен
плиска слънце и рони се дъжд-
нима нейде все още
има празник добър светлината?
И отново сърцето ти тръгва самотно на юг,
шепне трескаво: „Земьо…”, „Родино…” ,
„Небе необятно…”
Да забрави не може, свито в нежен юмрук
онзи мирис на въздух и влага, на хляб и на лято.
—————————–
Чола Ломтатидзе /1878-1915/ - грузински писател, прекарал в затвора дълги години заради политическата си дейност, умрял като заточеник.
СТИХОТВОРЕНИЕ С ПРОПУСНАТ РЕД
Той мъртъв е. Вземи си го, земя.
На теб принадлежи оттук нататък.
Като сеячи в пролетна тъма
се грижат близките му за цветята.
Какво ще стане на мъртвеца мъртвостта?
Цветче? Видение? И трепет неспокоен?
На живите в сърцата горестта
от мъртвите очаква нещо.То какво е?
Какво разделя тези, гдето днес
лежат сред мрак, от векове преситен
и тези, гдето с плачещ интерес
на камъка им надписа разчитат?
…………………………………………………….
Какъв е смисълът на мислите ни праведни?
- Не ни забравяйте! - не спира да зове
на мъртвите безсмъртното тщеславие.
***
Нощ. Телефонният звън тече,
сякаш вини ни,зад сънни стени.
Ту е камбана,
ту е звънче.
И зад стените
звъни ли, звъни.
Ето, замлъква, но с нов тон,
сякаш от болни ръце притиснат,
с болка,
с молба,
с отчаяние писва -
но безнадежден е този стон…
А дъжд клокочи, вода и вик.
Някой заспалите улици буди,
тряска вратите на глухите будки,
в тъмните входове чезне за миг.
После се втурва пак като луд,
стиска в дланта си монетата няма…
А телефонът хвърля ни в смут.
В стаята, гдето
никого няма.
МОМИЧЕТО ОТ ЛЕНИНГРАД
Не, не беше дамичка накитена
тя в града прекрасен на Нева -
с бащиния стар, закърпен кител
и с басмяна кърпа на глава.
Бляскаха очите й - звездици
в невската настръхнала вода.
И когато трябваха войници,
не остави своя град в беда.
„Дръж се!” - промълви тя много строго
и му даде малката си длан.
Устоя той мъки и тревоги,
на девичите плещи опрян.
Със сирените бе вече свикнал,
с тях бълнуваше едва-едва.
Носеха към нас добрите сфинксове
на носилки бледата Нева.
В ПРИБАЛТИКА
На тесния, безлюден бряг
пред безпределното море
стоят борове.
Надигат се на пръсти,
поглеждат към морето
и нещо чакат…
Не потреперват те, един към друг
не се притискат,
макар че от морето
подухва леден вятър
и метнатите в бой вълни
в нозете им
с с ужасен вой се чупят.
Не се страхуват
нито от простора разоран,
нито от брега безлюден,
защото всеки притежава
собствена печал и гордост,
защото всеки чака
от безпределното море
това,
което му е отредено,
това,
което му принадлежи.
В ПАМЕТ НА САЯТ-НОВА
Затворът беше тесен, мрачен, зъл
и се наричаше човешко тяло.
Там бедната душа ридаеше.
Нещастната! Отсъдено й беше
да гине в единичната килия.
Ала в затворническата мъгла
очите светеха като прозорци…
И пленницата гледаше понякога
небето, облака, тополите
и лястовицата - стрела летяща…
В това бе щастието
на затворницата тъжна,
за него пееше дълбоко нощем.
ДОМАШНА ПРИСЛУЖНИЦА
Върху скулестото лице, обветрено и загоряло,
светят широко-широко
две късчета зелена синева.
Като кора на дърво се лющят селските устни -
не ги е прелъстил още
ни вкусът на червилото, ни на целувките вкусът.
Селската младост по стаята тежко минава.
В остъклените шкафове
едноноги прозвънват чашите.
Виждам
навсякъде
нозете й селски -
окръглени колене, прасци и глезени.
Чувствам
как се охлаждат благодатно петите
от чистата свежест на кленовите паркети.
Две ябълки
весело дишат под блузата,
скачат весело при всяка крачка,
непознаващи още
презрамките на неволята.
Ето,
поднася на гостите чая…
„Роднина на наш далечен роднина,
пристигна в града… да се учи” -
обвива се в облак цигарен стопанката,
метнала крак върху крак,
А изпод роклята
мъртвешки белее коляно -
като кост на бедуин
от разкопки в пустиня.
ПОЛША
На шперплатовия обелиск -
име и фамилия.
- През войната
бях поручик в неговия полк -
тихо казва моят спътник,
среброкос поляк.
Преди да си тръгнем,
той вдига ръка,
отдава чест на паметника
и казва,
пак тихо:
- Разрешете да напусна, пан полковник!
А на мене кой знае защо ми се струва,
че думите му
звучат съвсем по грузински.
ОДА ЗА КОСМОНАВТИТЕ
Те прекосиха всички граници,
без визи прелетяха през
двета, на части разделен, и през
държавите и градовете.
Вихърът
на полета им горд огъваше
на дървесата върховете доземи
и знамената разноцветни на посолствата
плющяха от размаха му неистов…
Земята на земя отгоре не прилича:
тя гмурка се из океана син
и в облачната мрежа като топка.
Плува тя,
играчката на възрастните - кълбовидна мина,
и дебне корабите най-спокойно.
Земята на земя отгоре не прилича,
макар че ясно виждат се море и суша,
поля, реки, гори и планини,
освен един /за нас!/ съществен белег:
държавните ни граници.
/О, трябваше да се издигнем нависоко,
земята си такава за да видим!/
Те прекосиха всички граници,
без визи прелетяха през
света, на части разделен, и през
държавите и градовете…
И към тях
с усмивка взираха се граничарите,
поставили лица дълбоко в синьото -
заслушани в тръбите сребърни,
ехтящи из просторите.
А онзи вихър
чак до пръстта дърветата огъвеше
и знамената разноцветни на посолствата
плющяха от размаха му неистов…
1962 г.
