Алексей Татаринов

превод: Стефка Тотева

Новата книга на Владимир Бондаренко четох в Пятигорск. Тук календарът се подчинява на паметта за Михаил Лермонтов. Пет часа преди  Нова година - младият поет изоставя поредната си възлюблена и се отдръпва от житейската топлина и уют. Опустелият град се възстановява след празничната нощ - скоро ще бъде завършен удивителният „Валерик”. След около два дена уморените от отдиха туристи се насочват към официалното място на дуела - при залеза на януарския ден Лермонтов, предан на приятелите и на постсъветските биографи, се отказва от изстрела в Мартинов. Всичко при В. Бондаренко се случва сега. Животът, започнал преди 200 години е не само мистерия на днешното, но и фатално нарастваща борба: за защитата на поета или за неговото повторно убийство.

Градът в подножието на Машук пази паметта за руския поет. Авторът на книгата застава срещу Пятигорск. За „летния филиал на Петербург”, който създава оранжерия от безплодни цветя в центъра на планинската  пустиня, няма оправдание.

 В. Бондаренко застава срещу Петербург: столицата  на империята е направила много за изгнанието на гения не само от аристократичните салони, но и от самия живот. Лермонтов е трябвало да съществува в Москва, староруският свят е умеел да прощава грешките и да чака нови стихове. Струвало си е повече да цени пензенската и костромската земя, която връща чувството за малката Родина. Поета го очаквал Великият Новгород с изцеляващия студ и снежните  легенди.

Бондаренко не е против Кавказ: когато Лермонтов заминавал за планината, той се връщал към истинската си природа, свързана с Висотата и Падението, с Рая и ада. На опасната височина се извършвало преодоляването на тягостната хоризонтала, която го мачкала в „светския и лъжлив Пятигорск”. В битката на пространствата, толкова значима за автора, особено място заема Шотландия - първата земя на Лермонтов, където е роден митът за средновековния Томас Лермонт /Стихотворецът/, може би определящ стремежа на  руския потомък да опознае духовната правда чрез мистичното, а не чрез канонистичните пътища. В. Бондаренко е уверен, че срещайки се с черкезите, сражавайки се или общувайки приятелски с тях, нашият поет е изграждал  в себе се шотландския боец. Северноеропейският воин, живеещ в родовата памет на Лермонтов, му е помогнал да бъде руски герой. Националистическият патос отсъства. Съществува имперският патос, съединяващ различните кръвни групи в строителството на Руския свят.

За сложните епизоди от биографията на поета В. Бондаренко пише като мъдър мъж, способен да оцени нравствените движения на отдавна забравени хора. Портретите на волевата бабичка с нейната  угнетяваща любов, дядото с неговото театрално самоубийство, рано, твърде рано починалата майка, отлъченият от сина баща - това не е просто знак на формална солидарност с отдавна известни факти, но и личен опит на автора да осмисли родовата стратегия на лермонтовата съдба. Да, той от детството си „седял” върху големите пари, бил е разглезен от внимание. Да, не е могъл да се отърве от влиянието на Е. А. Арсенева - баба му, която зорко е следила за изпълнението на своите наставления в живота на внука.

Лишен от родители, Михаил израснал не като отговорен за създаването на огнище, мечтаещ за спокойна старост, а като дързък ловец, търсещ интригуващи обрати в безкрайните любовни сюжети. Бондаренко не крие това - най-добра жена за него би била Мария Шчербатова. Но повече от всичко Лермонтов обичал своята любов, поетичните вариации на неповторимото чувство, а не жената, готова да върви с него по житейските пътища. Тя му носела вдъхновение, но не се задържала за дълго в съзнанието му, „била подменяна от  универсалните проблеми на поезията и метафизиката”. На житейското щастие гледал като на нещо изгубено. На изкуството - като възможност за нови висоти.

По-сложно е да се съгласиш с В.Бондаренко, когато той намира позитивни елементи в порнографските фарсове „на юнкерския период”. Наистина ли те помагат на търсещия поет да преодолее романтизма и да избере, макар и временно, мръсната, оплюта земя, да тръгне към реализма? По-скоро те свидетелстват за наличието на изоставената  язва - демона на сарказма, желаещ да се убеди в низостта на човека, разяждан от безсрамното тяло, в неговата готовност да се смеси с праха в най-пакостните форми на това унижаващо единение. Следите на мъчителния цинизъм съществуват и в „Демон” и в „Герой на нашето време”.

Типажът на епохите е един от централните проблеми на книгите. В. Бондаренко намира при цар Николай и при Владимир Путин една и съща повтаряща се грешка: борейки се с опасната за страната революция, те търсят подкрепа в сивотата, в затлъстелите лицемери, доизгризващи парчета, откраднати от най-онеправданите си съотечественици. Страхът от таланта и доверието към дребните подлизурковци замъглява съзнанието на нашата власт, съветва я да се залавя за лапите на вампирите, успяващи за пореден път да се престорят на достойни традиционалисти. Те - тези двулични бездарници - те именно са виновници за смъртта на Лермонтов. Така счита Владимир Бондаренко.

„Герой на нашето време” е накарал царя да стане първокласен литературен критик, обясняващ, защо е опасен главният персонаж на романа, и защо на самодържеца се харесва Максим Максимович. Драмата е в това, че Лермонтов е смята за свой дълг да пише за Печорин, като непрекъснато го превъзнася, изпращайки го или на  полето на кавказките сражения или на петербургски бал. И съвсем не се е канел дълго да размишлява за Максим Максимович. Царят е искал висша дидактика, било е нужно ново „Бородино”. А поетът вървял по своя път, по който нямало смирение.

Логиката на изследванията, направени от В. Бондаренко, подсказва: Лермонтов наистина е сътворил суров модел на взаимоотношенията си със света, като застава срещу трите власти - светската, духовната и нравствено-битовата. Дали на властите е бил нужен такъв рискуващ във всичко поет, който е далече от нормативността? По-удобен е скромният офицер, предсказуем енориарш, верен къщовник. Да бъде такъв - Лермонтов не е обещавал на никого.

Мисля, че за В. Бондаренко Лермонтов е не само мистичен гений, но и войнстваща правда на руската младост. С него няма да остарееш преждевременно! При Лермонтов е различно  от откритите системи за спасителен живот - при Достоевски, Толстой, даже при Гогол, опитващ се да притъпи иронията. Страстната му мечта преследва красива девойка, после преминава към молитва и се издига към небето, за да слезе на земята, като се нахвърля с епиграма върху Мартинов, и скоро се оказва в центъра на схватка с бойците в планината. Авторът се възхищава от умението на Лермонтов да бъде различен: дете, безделник, старец, винаги мамещ ниските хоризонти и очакванията за него. В него е имало твърде много живот.

Затова отговорът на Бондаренко на често повтарящият се въпрос -  не е ли рискован живота на Лермонтов, а също така и неговото творчество, обърнато към сюжета на смъртта, на зле прикритото  самоубийство - е ясен. Не е ли декадент Михаил Юриевич, търсейки години наред собственото си унищожение? Можем да си припомним неговия „лош характер” и „обидените приятели”, „със жените се държал недостойно”, „отварял пакети с чужди дневници”. А нали още Владимир Соловьов, който в залеза на дните си обвини Лермонтов в най-тежката форма на демонизъм,  призоваваше да не четем поета от грижа за душата му, сринала се в ада по времето на пятигорската буря.

В. Бондеранко отговаря: Лермонтов не се е готвел да умира, бил е руски герой, а не суицидно настроен  романтик. Низостта е отсъствала от благородната му душа, той не е създавал смъртта със собствените си ръце. Бил е подло убит, предателски застрелян в  полет. Неговата преждевременна кончина ни отне възможността да имаме „руски Шекспир”, какъвто можеше да стане Лермонтов в годините си на разцвет. В. Розанов написал -  „вечно печалният  дуел”. Позицията на В. Бондаренко е - вечно  престъпният  дуел.

Никакви оправдания за Мартинов! „Високомерният самовлюбен позьор” прекрасно е знаел върху кого вдига ръка. Бездарният литератор, внимателно изчел „Героя на нашето време” не само се обидил от присъствието на сестра си в романа, но и усвоил сюжета на дуела, представен от Лермонтов. Няма как да скриеш страха на Грушницки да легне в земята, твърде очевидно е желанието на Мартинов да пренапише романа, да вземе написания текст - и да го промени! А заедно с това и да пропълзи в историята, като се вкопчи в гения, нагло изхвърлен от живота. Лермонтов не е искал да стреля. Мартинов в упор е разстрелял приятеля си. И всички свидетели, захвърлили убития поет под дъжда, мълчали. А след тях мълчали - Николай Първи, Бенкердорф, Неселроде, френският посланик и сина му. Впрочем не само те.

От двата източника на гибелта - незащитената душа на поета и усилията на външните врагове - В. Бондаренко отдава предпочитание на втория, затова е отделено по-малко внимание на поемата „Мцири”, която представя  трагедията да гаснеш в свят, който така и не става твой. От двата основни сюжета на лермонтовата съдба - социално-психологическата и мистичната - авторът детайлно разглежда първия - защото „Герой на нашето време” е по-плътен, материалното присъства в общия замисъл на книгата повече, отколкото в „Демон”.

„Суровият руски северен път” е основната концепция на тази книга. Лермонтов, видян от Бондаренко, може да бъде нарисуван от Константин Василиев: „Жената на севера”, „На дивия север”… Тези стихотворения представени от В. Бондаренко като лична изповед - думи на човек, роден в Петрозаводск. Ако беше доживял до дълбока старост,  Лермонтов сигурно би се доближил до василиевския „Човек с бухал”, който лети между заснежената гора и студеното небе с проблясващи звезди? Да, Лермонтов е „несъстоял се народен богатир”. Но нали пътят на загиналия творец преминава през неговите стихове, които горят като ярка свещ, издигната от трагично погубения му живот.

—————————–

Бондаренко В. Лермонтов. М.:Молодая гвардия, 2013.

Российский писатель, 26.08.13