АЗ СПОМНЯМ СИ МАМА…
превод: Марко Марков
***
Аз спомням си мама, с иглата в ръце
молитва над мен как мълви от сърце -
и злият дух бягаше плахо от мен,
и аз оздравявах, и бивах спасен.
С молитвата влизах в най-сладкия рай.
О, чудо бе мама почти без край -
къщурката ставаше бляскав палат,
небе бе земята - и целия свят.
Сега аз се питам с тъга и със страх -
как чудото, боже, превърна се в прах.
***
На слънцето - слава! С едни и същи очи
гледа и цветето то, и змията.
Като мама е свято - в очите с лъчи
даже псето бездомно кани тя на софрата.
Аз съм друг. Зъл съм към всяка змия,
която спи у човека, пробужда се, съска -
и замесва със сълзи хляба на тази земя,
и от болка сърцето на моята съвест се пръска.
***
От душата си, майко, поне един калем за мен отдели,
да присадя добротата ти искам към сърцата на хората зли,
за да няма повече зло на света и само добро да цъфти,
всеки другия да обича, както мене, майчице, ти!
***
Ти като майка си нежна,
Арменийо -
моя люлка, сън мой невинен, моя първа любов.
От родния бряг ме вика твоята гръд
и аз да литна към теб съм готов,
че сред чужди, недовършил своя път,
не мога
да легна
в земната твърд.
***
За арменската скръб ще разкажат скалите,
ако скалите не могат, питайте планините,
ако не планините, вековете със сълзи в очите,
скалите,
планините
и вековете,
и нашите струни с ековете на боевете.
Ако никой не може, слушайте старите песни,
в старите песни нашите рани са пресни,
в тях ръцете ни са отсечени, ала честни,
песните,
раните
и ръцете с разтворени вени,
и нашите книги окървавени.
***
Цветя, разцъфтете по пътя на човека,
който не е откъснал ни едно невинно цвете,
звезди, светете по пътя на човека,
който не е крачил с чужда звезда в ръцете,
аленей, о слънце, по пътя на човека,
оплакал арменската скръб през вековете.
***
Хвала на този, чиято съвест добра
на хиляди рани е милосърдна сестра.
Хвала на този, който в скръбта си дори
става опора на братя и на сестри.
Хвала на този, който винаги през нощта
е светеща лампа над надежда и над мечта.
Хвала на този, който раната на другар
превързва така, сякаш гаси пожар.
Хвала на този, който не се преви,
а своята нива всяка година плеви.
Хвала на този, който живее като дервиш на света,
палат е за него колибата на съвестта.
Хвала на този, чийто прекрасен живот
е сестра милосърдна на своя народ.
***
Тези цветя, пролетни, есенни,
жертви за теб са, Родино, принесени.
Тоз, който за тебе е паднал в бой,
цвете в страната ми етой.
Ето защо не мълча, когато
късат от твойте поляни цветята.
МАЙКА АРАКС
Нека кълни този нов живот
и да цъфти всеки миг,
но нека връзва и дава плод
ведно с арменския език.
Вълните се удрят в брега и умират,
реката не спира, напред ни зове.
Към гибелта си вълните напират,
реката не спира, шуми и реве.
За гърлото страшно я стиска съдбата,
реката плиска, крещи и кънти.
Не възкръсват вълните, ала реката
сребърна, волна напред лети.
Съдбата от скръб на колене пада,
реката ръмжи срещу всеки гнет.
Кръжи над нея на смъртта лешояда -
Майка Аракс лети вечно напред.
***
Ако с песен изтръгнеш от сърцето на камъка вик
и сълза след това - ти си, поете, новатор велик.
Ако измиеш чернилката в него със светлини,
даже твойте падения ще са за нас висини.
Запомни: какъвто да бъде светът подир нас,
нито нов, нито стар ще е той за Парнас.
***
Човекът по пътя си ражда светлина,
но старият мрак още в него тъмнее,
издига дъгата на надежда една,
и се сгъстява, и не редее.
Старият мрак ражда пак сатана,
но бог неизменно в него живее:
единият - извор на черна злина,
слънчице - другият, топли и грее.
Светлината и мракът… Толкова века
неразлъчни са те у човека.
***
Щом не е от детски смях съгрят,
мрачен домът е сред този свят.
В него е тихо без детски вик,
той е камбана с изтръгнат език.
***
О, как е прекрасна небесната дъга,
сякаш шедьовър на господа-бог.
Без петънце е от скръб и тъга…
Но аз те питам, о боже висок:
Защо в дъгата ти черен цвят
единствено няма ти ми кажи?
Нима не само в този свят,
но и в небето има лъжи?
***
Вече не вярвам на никого под небето, боже мой,
ти само остана в сърцето ми клето, боже мой.
но мен ме е страх, че и ти нараняваш сърцето,
което гори в пустинята на скръбта си, боже мой.
Вие заспахте с мечтите за чудо, о рози червени,
на омразата жълтите рози родихте в мене,
бяла смърт в езика ми вбихте с бодли втвърдени
елмаз ненаситен реже стъклото добро, боже мой.
Червените рози се веят навред, знаме до знаме,
душат цветята ми многоплеменни, моята памет,
срутват копнежите светли, но не престават да мамят,
тогава къде е твоята мъдрост, боже мой.
***
От небето нощем се спуща луна
и броди тъжно из морската шир.
Водите оглежда с добра светлина
и бисери търси отвек и безспир.
Не ще ги открие в плитка вода
дори с очи орлови… Разбрах -
ще стигне накрая до бисер - звезда
тоз, който на дъното слезе без страх.
***
Смъртта, застанала срещу живота, побеждава.
Но ето, сърцето ми звънко се смее:
дава плод житното зрънце дори тогава,
когато много дълбоко в пръстта живее.
Това е смях през сълзи обаче:
Сърцето се смее, тялото - плаче.
***
Изморих се вече от тези песни железни.
Добри градинарю, вратата на надеждата отвори,
добра природо, приеми ме в обятията си звездни,
вземи ме в скута на оазисите си добри.
Може би ще си спомнят за мене твоите рози,
а твоите теменуги ще заридаят от любов.
Майко природо, разтвори обятията си за този,
който все още бисер изплаква. И зов.
***
Като мента крайбрежна обичам, вода,
твоята бягаща ласка - и порив.
Ти даряваш полята с аромат на звезда
и изпълваш сърцето ми с пролет.
Как без цветята по твоите брегове
тези хора живеят, без тяхната песен?…
В свободните затвори на каменните градове
те са болни като водите наесен.
***
Жажда мъчи планинския дъб -
от жарава е сякаш небето.
Той изгаря от мъка и скръб,
а речица тече в дерето.
И на ниските храсти вода
носи щедро - живот и щастие…
Той от жажда умира, да,
но е дъб - горко на храстите!
***
Тъжи и плаче тънката ела,
макар по нея да ликуват светлини.
Мечтае тя за сняг и за гора -
не може в къща да се вкорени.
Край нея пее този първи ден
и хора пият, вият се хора,
а тя ридае с поглед наранен
и спомня си посечена гора.
***
Дано да бе животът ми луна,
над вас струяща светлина,
земя да бе - и всеки ден
да бе от мене осветен.
Да не усещах кой и как
небрежно ме подритва с крак,
кой ме потъпква без любов
и шие ми насън покров.
