Хуан Рамон Хименес

превод: Стоян Бакърджиев

ДОСАДА

Както болника, обезнадежден,
към сивата стена лице извива,
за да умре - към тебе, тъй грижлива,
но хладна, гръб обръщам примирен.

Благодаря, жена! Бях награден
премного аз! Прищявка безочлива
на хлапе, в плен на лудостта красива…
От благодарности съм уморен.

Знам, твойто скрито слънце днес раздира
небето януарско, позлатява
тъгата ми, но съм безчувствен аз.

Иди си! Нека любовта умира
със съвестта ти - нищо не остава
в един такъв безкраен, празен час.

ОКТОМВРИ

Лежах в Кастилия. Далеч пред мен
се виждаше простряна равнината;
и есента разръсваше позлата
от небосвода, вече свечерен.

Ореше плуг и в гаснещия ден
разравяше полето и позната
добра ръка разсипваше в нивята
зърна през тоя час благословен.

Да си изтръгна искал бих сърцето,
да го засея после сред браздите
и разбера дали през пролетта

ще израсте съвсем само в полето
и ще разкърши клонки упорити
все вечното дърво на любовта.

***
Сърцето влезе в тази пустота
като онази птичка, излетяла
от детски длани в мрачна, пуста зала,
и тръпнеше в безумна слепота.

Понявга литва към безкрайността -
с миражите си тя го бе терзала;
едно стъкло с лъжата си изгряла
го мамеше - то литна, запищя.

Но се удари - ниско бе небето,
веднъж, повторно, в залата летеше,
разби глава - тъй крехка беше тя.

Накрая падна в ъгъла, където
се задуши в кръвта си, а трептеше
от жаждата си, от неловкостта.