СЛАВЕИ
превод: Слав Хр. Краславов
СЛАВЕИ
За мъртвите след време ще скърбим.
Във бой смъртта е проста и сурова.
Но трудно с устни въздуха ловим,
когато мре другарят ни. Ни слово
на тиха жал. Очите нямат глас.
Във сивата земя копаем яма.
Светът е груб. Сърцето - въглен. В нас
останало е само пепел, няма
по опнатите скули светлина.
Триста и петдесети ден война.
Не капнал по листата ранен ден,
картечници разстреляха зората…
И ето тук умираше до мен
другарят ми, обагрил в кръв земята.
Не бе му нужен лекар в този миг -
до утрото едва ли ще изтрае.
Не молеше за помощ. А без вик
издъхваше. И предусетил края,
ни гледаше и чакаше смъртта,
усмихваше се някак неумело.
Страните му изгубваха цвета,
челото потъмня окаменело.
Почакай. Съвземи се и стегни.
Спри чувствата и болката набрана.
Но ето славей плахо прозвъни,
безкрило и измъчено захвана,
усили, влезе във мъгла от звук,
изтръгна се след туй с извивки смели,
забравил всичко като никой друг,
той себе си превърна в чудни трели.
Разкриваше се в утрото света.
И сякаш че за първи път с ухания
друг свят край нас трептеше в утринта,
дошъл със свойте странни очертания.
Пълзеше пясък в близкия окоп
и корени пълзяха към водата.
И момина сълза от насипа висок
надничаше към яма непозната.
Минута само - облак закръжи
с дъха на цветни люлякови грани.
Дошъл деня да обезкуражи,
той бе навред. Непроходим и странен.
Минута само - и за първи път
през устните ще мине светъл вопъл.
Но успокой се: ягоди цъфтят
сред минното поле и до окопа.
И ябълка пилее златен мед,
и въздуха люлее дъх на цвете…
А славея извива. И отвред
откликва втори, почва трети, пети…
И сякаш всеки иска да е чут…
А някъде съвсем, съвсем наблизо,
разкъсал неспокойния уют,
снаряд просвирва и със тътен слиза.
Светът във звучен хаос се върти -
смъртта е странна сред цветята млади.
А пъстрия оркестър все звънти
и няма за оркестъра прегради.
И всичко, дето от пръстта се ражда,
безчувствено към нашата беда,
със яростна, с невероятна жажда
стремеше се към слънце, към вода.
Това е то животът: цвят и вик,
река, която тътне и се мята.
И сякаш, че забравихме за миг
другаря ни, измерил с ръст земята.
Последното му съмване сияе.
По острите му скули затрептя.
Умираше. И предусетил края,
ни гледаше и чакаше смъртта.
Нелепа смърт. Но сбрал последна воля,
ръце разтворил, каза с тръпен глас:
- Момчета, напишете й на Поля,
че пяха днеска славеи над нас…
И грабна го въртоп от тишина
във този ден на дългата война.
Той не долюби, той ще стане прах,
той не дочете в книги мъдростта.
Аз бях със него, във окопа бях,
когато, Поля, той за теб мечта.
А може би и аз на влажна глина,
удавил във кръвта си своя глас,
ще кажа: „Напишете на Ирина,
че днеска пяха славеи над нас…”
И ще поемат моите слова
към уличка Зубовска във Москва.
И тъй да е! Сълзите ще изчезнат
и не към мен, със друг навярно ти
до белите брезички ще излезеш
да чуеш как зеленото шепти.
И тъй да е! Деца след туй - за слава,
за подвизи, за песни, за любов.
Но нека наште славеи тогава
да ги разбуждат с този тръпен зов.
И нека ги огрява всяка кота,
събрала в битки облаци от дим.
Смъртта възпявам заради живота.
За мъртвите след време ще скърбим.
1942 г.
—————————–
СОЛОВЬИ
О мертвых мы поговорим потом.
Смерть на войне обычна и сурова.
И все-таки мы воздух ловим ртом
При гибели товарищей. Ни слова
Не говорим. Не поднимая глаз,
В сырой земле выкапываем яму.
Мир груб и прост. Сердца сгорели. В нас
Остался только пепел, да упрямо
Обветренные скулы сведены.
Тристапятидесятый день войны.
Еще рассвет по листьям не дрожал,
И для острастки били пулеметы…
Вот это место. Здесь он умирал -
Товарищ мой из пулеметной роты.
Тут бесполезно было звать врачей,
Не дотянул бы он и до рассвета.
Он не нуждался в помощи ничьей.
Он умирал. И, понимая это,
Смотрел на нас и молча ждал конца,
И как-то улыбался неумело.
Загар сначала отошел с лица,
Потом оно, темнея, каменело.
Ну, стой и жди. Застынь. Оцепеней
Запри все чувства сразу на защелку.
Вот тут и появился соловей,
Несмело и томительно защелкал.
Потом сильней, входя в горячий пыл,
Как будто сразу вырвавшись из плена,
Как будто сразу обо всем забыл,
Высвистывая тонкие колена.
Мир раскрывался. Набухал росой.
Как будто бы еще едва означась,
Здесь рядом с нами возникал другой
В каком-то новом сочетанье качеств.
Как время, по траншеям тек песок.
К воде тянулись корни у обрыва,
И ландыш, приподнявшись на носок,
Заглядывал в воронку от разрыва.
Еще минута - задымит сирень
Клубами фиолетового дыма.
Она пришла обескуражить день.
Она везде. Она непроходима.
Еще мгновенье - перекосит рот
От сердце раздирающего крика.
Но успокойся, посмотри: цветет,
Цветет на минном поле земляника!
Лесная яблонь осыпает цвет,
Пропитан воздух ландышем и мятой…
А соловей свистит. Ему в ответ
Еще - второй, еще - четвертый, пятый.
Звенят стрижи. Малиновки поют.
И где-то возле, где-то рядом, рядом
Раскидан настороженный уют
Тяжелым громыхающим снарядом.
А мир гремит на сотни верст окрест,
Как будто смерти не бывало места,
Шумит неумолкающий оркестр,
И нет преград для этого оркестра.
Весь этот лес листом и корнем каждым,
Ни капли не сочувствуя беде,
С невероятной, яростною жаждой
Тянулся к солнцу, к жизни и к воде.
Да, это жизнь. Ее живые звенья,
Ее крутой, бурлящий водоем.
Мы, кажется, забыли на мгновенье
О друге умирающем своем.
Горячий луч последнего рассвета
Едва коснулся острого лица.
Он умирал. И, понимая это,
Смотрел на нас и молча ждал конца.
Нелепа смерть. Она глупа. Тем боле
Когда он, руки разбросав свои,
Сказал: “Ребята, напишите Поле -
У нас сегодня пели соловьи”.
И сразу канул в омут тишины
Тристяпятидесятый день войны.
Он не дожил, не долюбил, не допил,
Не доучился, книг не дочитал.
Я был с ним рядом. Я в одном окопе,
Как он о Поле, о тебе мечтал.
И, может быть, в песке, в размытой глине,
Захлебываясь в собственной крови,
Скажу: “Ребята, дайте знать Ирине -
У нас сегодня пели соловьи”.
И полетит письмо из этих мест
Туда, в Москву, на Зубовский проезд.
Пусть даже так. Потом просохнут слезы,
И не со мной, так с кем-нибудь вдвоем
У той поджигородовской березы
Ты всмотришься в зеленый водоем.
Пусть даже так. Потом родятся дети
Для подвигов, для песен, для любви.
Пусть их разбудят рано на рассвете
Томительные наши соловьи.
Пусть им навстречу солнце зноем брызнет
И облака потянутся гуртом.
Я славлю смерть во имя нашей жизни.
О мертвых мы поговорим потом.
20.06.1942
