Анатолий Софронов

превод: Ана Александрова

И пак - неписан лист хартия.
И пак поле. И ти - един.
Кураж ли? Сила. Събери я
и през полето премини.

То пази своите оврази
тревога, тревен шепот, смях.
Ти овладей се! И нагазил
в полето, ще вървиш към тях.

Едва прескочил прага - ето,
предчувствие ще те слети,
че ти самичък си в полето.
И тая мисъл те гнети.

Самичък… Може би е друга
пътеката… Дали е тя?
И сред житата ще се губиш
като сразен от слепота.

Не виждаш веселото жито.
Къде си? Сещаш изведнъж,
че друго мислиш… А измито
полето пие светъл дъжд.

Но буреносните простори
ще грабнат твойта слепота.
С лъчите пак ще заговориш,
с очи открити за света.

От рижо слънце разтревожен,
ти всеотдайно ще замреш,
разбрал, че пътят е възможен.
И себе си ще раздадеш.