Збигнев Херберт

превод: Кръстьо Станишев

Реших да се върна в двореца на императора,
още веднъж да опитам ще мога ли там да живея.
Бих могъл да остана и тук, в тази далечна провинция,
под листата на смокинята, със сладост изпълнени,
под умереното управление на болнави приемници.
Когато отида там, няма да диря заслуги,
ще ръкопляскам отмерено,
ще се усмихвам на унции, вежди ще мръщя дискретно,
не ще ми дадат за това златна верига,
тази желязна ми стига.

Утре реших да се върна или пък в други ден,
между лозите не мога да дишам, всичко тук не е мое,
дърветата тук са без корени, къщите без фундаменти, стъклен -
дъждът, цветята миришат на восък,
във празното небе тропа сухият облак,
все пак ще се върна утре, в други ден, сигурно ще се завърна.

Отново с лицето си ще трябва да се споразумея,
с долната уста - да въздържа презрението,
с очите - да бъдат празни съвсем,
и със злочестата гуша, заекът на моето лице,
която трепери, щом влиза командирът на гвардията.

Зная едно: вино няма да пия със императора,
ще сведа очи в своята чаша, когато до мен приближи,
и ще се престоря, че почиствам зъбите си,
императорът впрочем харесва всяка гражданска смелост,
до някакви граници, до някакви разумни граници,
той е всъщност човек като всички
и вече е много уморен от фокуси със отрова,
не може да пие до насита, непрекъснато в шах,
лявата чаша за Друзиус, в дясната устни намокря,
после само вода, трябва да не сваля око от Тацит,
да излезе в градината и да се върне, когато трупът е вече изнесен.

Реших да се върна в двореца на императора,
наистина имам надежда, че някак това ще се уреди.