Виктор Боков

превод: Григор Ленков

МАТЕРИНСТВО

Природата в добро единство
успяла е да ни сближи.
Тя бди над всяко материнство,
та себе си да продължи.

Виж ябълката как се свежда
от плод обилен до пръстта -
от щастие и от надежда
застинала е сякаш тя.

А виж и сивата кобила,
която уж сега пасе,
а всъщност взор е устремила
към него, към жребчето все.

Сълзят от щастие очите,
ушите ревностно слухтят.
Как инак? Четирте копитца
нали тъй палаво ситнят!

А ти защо, защо кукуваш,
о, кукувице, без да спреш?
За свойте рожби ли тъгува,
които няма да съзреш?

***

Утре ще почне коситбата. Сбогом, звъника,
утре ще паднеш под мойто косило и ти.
Ето го руското чудо - ливадата тиха,
виж как естествено, девствено, дивно цъфти.

За да си взема довиждане, падам в тревите,
в топлите корени, в тънките звънки стебла.
Стрелкат се златни пчелите, зелени осите,
глухо боботи замаяна дива пчела.

Стихват последните плахи слова на езика,
моята палавост, моята лудост е сън.
Как оглушително земната меденост блика,
как упоително лее рекичката звън!

И е магьосано всичко от жега и леност,
и очертано е всичко от тихи гори.
Ах, това буйство лилаво и синьо цъфтене
ще си отиде, щом утре зора зазори.

Утре ще падне тревата на равни откоси
и ще изсъхне безславно на слънцето тя.
Бързо, пчели! Напълнете със мед своя кошер,
мед аз не искам, на мене ми стига солта.

ЯНУАРСКИ БРЕЗИ

О, как са бели, бели те
сред бели преспи, в бели степи!
Лудува зимата, мете
и ги засипва с пълни шепи.

Снегът леса е озарил,
писма кълвачът е понесъл.
Снегът раздялата е скрил
и срещата на лято с есен.

Звъни под снежното сърце
като синигерче водата.
Скрил в ръкавиците ръце,
кръстосва някой из гората.

И януарски мраз трещи,
и скреж по дървесата пада,
и между клоните цъфти
зората - румена и млада!

***

Аз веднъж ще умра, без да зная, и с ведро чело
ще приема скръбта ви по мен безразлично.
Тиха капка ще капне от силно весло -
значи Волга изплаква тъгата си лично.

Клон ще трепне. И стволът, за мен затъжил,
ще трепти, ще трепти - от развръзката смаян.
Значи, аз за горите ни руски съм бил
не един непознат, не един пътник случаен.

Ще се люшне ръжта, ще тъжи, ще тъжи,
и отронила клас, ще заплаче без думи.
Значи, аз не съм сял на земята лъжи
и словата ми волно ще тичат по родните друми.

И не цял ще ме грабне тогава смъртта -
ще остави все нещо на хората, смятам.
… Та ще тръгна аз тихо бос по пръстта,
за да свиквам отрано все пак със земята.