ИЗ “ВАСИЛИЙ ТЬОРКИН”

Александър Твардовски

превод: Найден Вълчев

На почивка

Аз не зная кой е бил,
сам до днес не чух, но
умен мъж ще е открил
походната кухня.
Супа - първо. И черпак
топла каша - второ.
За готвача, казвам пак,
и да не говорим.

- Слушай, чува, я сипни
тука още малко,
че ми стават две войни
в този век. И жалко.

Като няма накъде -
сипва му, но кима:
“Този, новият, яде,
колкото за трима”.
И сърдит, и несърдит,
още си ломоти:
ти със този апетит,
братко, си за флота.
Той: - Сполай ти. Тази чест
чужда ми остана.
Виж -готвач да можех аз
като теб да стана…
И присяда във страни,
и засърбва каша.

“Наш е, викат, погледни!”
И повтарят: “Наш е!”

Под притихналия свод
ляга и заспива
полкът, само в първи взвод
никой не унива.
Гръб опрял о бор брадат,
свил си пак махорка,
кара като по доклад
разказа си Тьоркин.
- Вам, момчета, ви е още
до колене туй море,
а пък колко дни и нощи
аз си виках: ще се мре.
Днес ти казват: на, воювай!
Тук се бий, тук в тил нахлуй…
Ами кой от вас е чувал
тази дума “сабантуй”?

- Сабантуй е бабин празник.
- Хайде, ти пък сабантуй…

- Сабантуи има разни.
А като не знаеш - чуй:
първата бомбардировка.
Лягаш, чакаш, лазиш ловко.
Жив оставаш. И е туй
един малък сабантуй.

Спри, хапни, пални цигара,
но ботуша си обуй:
лошо е да те набара
минометен сабантуй.
Той беда е по-голяма,
цял от трясък се издуй,
но помни - и той е само
един среден сабантуй.

Сабантуй е сложно нещо,
но ти в пазвата си плюй
като мен да те не срещне
един главен сабантуй.

Спира тук за миг войника,
чисти свойто цигаре
и намигва, сякаш вика:
тука слушай ме добре…

- Ставаш заран, уж е ранко,
а от тебе пот вали:
рев реват хиляда танка!
- Как хиляда? Посмали!
- Как хиляда? Като стадо
идат право срещу нас…
- Изведнъж пък чак хиляда…
- Хайде, петстотин тогаз!
- Пак са много. Сваляй честно!
Плашиш ни като жени.
- Е, добре де, триста, двеста.
Ти един поне срещни…

- Срещам. Вестникът бе ясен:
танк ли видиш - търсиш трап.
Танкът е на вид ужасен,
но на практика е сляп.

Сляп е, сляп, но в канавката,
да речем, лежиш стаен
и си мислиш: слепешката
ако случи точно мен…

Аз ти казах и ти чу ме,
пак ще кажа, пак ме чуй:
сабантуй е само дума -
сабантуй. Но сабантуй
може тъй да те закичи
по ушанката, че - край.
Имахме едно войниче…
Я тютюнеца си дай!

Всеки зяпнал е, стърчи,
чака като длъжен
и със светнали очи
слуша как го лъжат.
А смешникът сипе рой
глуми в нощта хладна.
Хубаво е, че и той
в строя с нас попадна.

- Дай за сън по две лъжи,
късно вече стана…
- Още нещо разкажи,
Василий Иванич…

Гасне огънят. Дим лош
лази в мрака влажен.

- Не, момчета. “Лека нощ”
тука ще си кажем.

И оправил шеф и ръб
сред една седморка,
понамества топъл гръб
и Василий Тьоркин.

Тегне мокрият шинел -
днес да не престане!
Борът клони е навел,
стряха да му стане.
Твърд е коренът, но той
пак не се засяга.
Под небето като в свой
бащин дом си ляга

и мърморейки едвам,
гръб като загръща,
споменава нещо там:
печка, стая, тъща…

В жарък ден и в ден студен,
дъжд кога го кваси,
спи героят уморен
като у дома си.

Спи и гладен, спи и сит,
без да плаща такса,
сам и не - като пребит,
спи да си навакса

и едва ли не сънува
всяка нощ все тоз кошмар -
как на изток все пътува,
как отстъпва като дар,

обарутен и обветрен
този редник запасняк,
много руски километри
на неруския си враг.

Те и в твоя сън димяха,
всичко в огън тям димя
и чиито и да бяха,
а те твоя са земя.

Спи войникът, уж спокоен,
но долавя всеки звук.
Да, земята - тя е твоя,
да, войната - тя е тук…

Спи, войниче, дни не мигнал,
спи и даже се събуй -
утре може да те дигне
някой стотен сабантуй.

Гръб до гръб, дълбоко спят
под небето всички.
Часовите само бдят
в тъмното самички.

Тъмно е като във рог.
В миг простене късо
някой, друг девичи кок
види във съня си

и усмихне се в несвяст
радостно и горко.
Ей, добре, че служи с нас
и Василий Тьоркин.

Смъртта и войникът

Стихва битката и горко
гасне залезът студен.
Неприбран, Василий Тьоркин,
на снега лежи ранен.

Кръв по пряспата пролазва,
звън далечен чува той
и смъртта над него казва:
- Хайде с мен, войнико мой.

Аз приятелка съм твоя,
ти ела ме придружи,
а виелицата моя
пътя наш ще заснежи.

Трепна Тьоркин, но без вопъл
и без ропот рече твърд:
- Аз съм още жив и топъл
и не съм те викал, смърт!

Ала тя със своя кикот
го пробола като с шиш:
- Вярно, жив си, му завика,
жив си още, ала виж…

как докосва те със нещо
мойта сянка, та сега
ти дори и не усещаш
по страните си снега.

Но не бой се, не по-лоша
е нощта от твоя ден…

- Кажи точно - какво още
искаш ти сега от мен?

Тук старицата зловеща
се смути, изви глава.
Искам много малко нещо,
просто нищо е това.
Само знак, че си съгласен.
Уморен си ти, признай!
Кажи: - Моят край е ясен…

- Казвам “да” и слагам край?

- Казваш “да” и ти е съден
вечен празник и покой.

- Тази няма да я бъде.
- Пазариш се, драги мой!
А напразно е, повярвай:
ето - свил си колене,
Устните ти посиняват,
стинат зъбите ти…
- Не!

Помисли си, пак ти казвам,
иде нощ със страшен мраз,
да не зъзнеш ти напразно
и да се не бавя аз…

- Аз ще потърпя.
- Прости му,
че говори той така.
А под моя плащ ще имаш
мойта вечна топлинка.
Вярваш ми.
И плачеш.
Значи
ставам по-добра за теб.
- Не за твойта милост плача,
плача от студа свиреп.

- Все едно дали от радост
или болка плачеш ти.
И студът е безпощаден,
и виелица пищи -
кой ще тръгне да те търси
теб под тези небеса?
По-добре е да се свърши
всичко тук. И начаса.

- Смърт, хитруваш. И ме дебнеш.
Друго аз съм начертал.
Смърт, не ме цени на дребно,
аз не съм се наживял!

- Да останеш да живееш -
кал, умора, съсипни…
И кажи тогава де е
смисълът на твойте дни?
Няма да те убеждавам,
ти самичък разсъди.

- За какво да разсъждавам?
На война войник бъди!

- А какво ще свариш в къщи?
Празен дом,
Жена сама…

- Веднъж с фрица аз да свърша,
смърт, и право у дома!
- Да допуснем, че без пушка
ти се върнеш наконец:
там ограбена до шушка
е земята ти, боец.
Голи ниви.
- Ще започна.
- Пустош.
- Няма да се дам.
- Няма къща.
- Дялам точно.
- Печка няма.
- Зидам сам.
Всичко, драга, аз умея.
Няма страшно, щом съм жив!
- Да речем, че оцелееш,
но се върнеш куц и крив,
със една ръка се върнеш
и си хром, и си сакат…

Тука Тьоркин се обърна
към старицата назад
и пророни с глухо слово,
губейки и кръв, и свяст:

- Само при едно условие,
смърт, при теб ще дойда аз.

Сам сред тези хълми голи,
слаб и смазан в този миг,
просто почна да я моли
поваленият войник:

- Пръв не съм.
Не ще съм и последен.
В твоя мрак ме приюти,
ако в нашия победен
ден ме пуснеш в отпуск ти,
ако ти дадеш ми клетва,
че под тази синева
сам ще видя как просветва
салютираща Москва,
ако пуснеш ме сред всички
живи жив да повървя,
на едно прозорче ниско
да почукам след това

и когато се покажат
там две женски рамене,
една дума да им кажа.
Половинка дума.
- Не!

- Е, тогава, Тьоркин рече,
виждам - раната кърви,
но съм жив и, смърт, далече
ти по дявола върви!
Ще скимтя от болки люти,
ще пълзя,
ще плача,
сам,
но на теб ни днес,
ни утре,
знай,
че няма да се дам!