Сергей Есенин

превод: Ана Александрова

***
О, ти страна на пустош степна,
сърдечна моя пълнота!
И в твойте гъсталаци шепне
на солната ни пръст скръбта.

И като мен в печална нужда
другар и брат забравяш ти.
Небето розово събужда
тъга по сини висоти.

Но и на тебе тъмнината
ще спомня в тая синя шир
и на Урал височината,
и за оковите в Сибир.

МАГЬОСНИЦА

С къдри раздърпани, страшна и бяла,
бяга, препуска, трепти подлудяла.
Месецът в облачен шал се закрива,
тъмната нощ се бои мълчалива.
Вятърът пеещ замлъква и с вой
свива се в сънния горски покой.
С пики елхови се бранят горичките,
бухали бухат, смълчават се птичките.
Злата магьосница маха ръце,
мигат звезди с побледняло лице.
Тя обици като змии накичила,
с вихъра яростен лудо затичала,
литва във танц под елховия звън.
Облаци плуват тревожно, без сън.

***
Оголяха лес и ниви
и в мъгли димят водите.
Като колело се скрива
слънцето зад планините.

Пуст, разровен пътят дреме
и присънва му се в мрака,
че остава малко време
бяла зима да дочака.

Ах, и аз сред гъсталака
зърнах вчера във мъглата
като конче как се впряга
месецът червен в шейната.

***
Зад къдриците на гората
изгрява месец. Синева.
Подобно агънце рогато
той тръгва в синята трева.

Във тихо езеро с тръстика
забожда своите рога,
и сякаш по пътека тиха
вълните плъзват към брега.

А във долините стаени
уханен дим кади степта,
над склоновете им зелени
огньове ярки сплита тя.

ПЪРВИ СНЯГ

Яздя. Тихо. Прозвънтява
под копитата снега.
Сиви врани зашумяват
в заснежената лъка.

В сънна приказка гората
омагьосана е пак.
Пребрадила е елхата
кърпа пухкава от сняг.

Като бабка се е свела
във притихналия здрач.
На върха й чука смело
неуморният кълвач.

Тича конят ми, играе,
трупа сняг, застила шал.
Като лента във безкрая
бяга, бяга пътят бял.

БРЕЗА

Под стъклото мое
днес брезата пак
цяла е покрита
със сребро от сняг.

Пухкавите клони
бял кенар краси.
Те разпускат снежни
сребърни реси.

И трепти брезата
в сънна тишина.
И горят снежинки
в златна светлина.

Утрото лениво
обикаля пак,
клонките посипва
със сребро от сняг.

***
Запя, застена зима вън,
в гората със стогласен звън
люлеят се ели.
Заплували в далечен път,
тъмнеят облаци, скърбят,
сивеят се мъгли.

И буря снежна, буря зла
килими свилени постла
на двора вледенен.
Като сирачета с тъга,
врабците гушат се сега
в прозореца студен.

От глад треперят милите,
притискат се без сили те.
Препуска вихър с бесен вой,
в капаците се блъска той
и става все по-лют.

Но птичетата, нежните,
притиснати до скрежните
и ледени стъкла,
сънуват, че прекрасната
лъчиста пролет с ясната
усмивка е дошла.

ЩО Е ТОВА?

Вчера скитах се далеко
в старата гора на лов.
Пух сребрист обвил бе леко
клоните й в накит нов.

По пътека гладка, бяла
мълчаливо тръгнах аз.
Кой ли тук се е пързалял?
Кой е скитал в късен час?

Кой е ронил от елхите
нежния и хрупкав сняг?
Ето, тук следи от ските…
Кой е страшният чудак?

Ако знаех дума тайна,
дето прави чудеса,
бих научил аз случайно
кой е бродил из леса.

Зад елхичката висока
щях да зърна, може би;
кой снега така дълбоко
е нашарил със следи.

ПЕСЕН ЗА КУЧКАТА

С утрото в златната слама
край рогозките наредени
кучката стана мама
на кученца седем червени.

До вечерта ги гали тя,
с език ги вчесваше нежно
и под нейното топло тяло
струеше се вадичка снежна.

А кокошките из тъмнината
щом се сгушиха в топлия кът,
господарят грабна в торбата
всички седем и тръгна на път.

Сред преспите хукна горката
по неговите следи…
И тъй дълго, дълго трептяха
незамръзналите води…

А когато обратно довлече се,
от хълбока близна потта
и припозна във месеца
кученце свое тя.

Разнесе се воят й звънък
към високата синя шир.
А плъзна се месецът тънък
и потъна зад тъмен баир.

И глухо, сякаш когато
замерват я за шега,
очите й… звезди от злато
търкулнаха се в снега.

СМРАДЛИКА

Разцъфна ароматната
смрадлика с пролетта.
Разплете къдри златни тя
сред нежните листа.

Пълзи росата медена
по тънкото стебло.
Зеленината сведена
сияе във сребро.

Земята е оголена,
стопил се е снега.
В тревата между корени
блести поток сега.

Протяга ароматното
дръвче листа натам.
Зеленината, златната
сияе в слънчев плам.

Прокрадва се поточето
с игривите вълни,
да пръсне всички клончета,
и пее, и шуми.