Октавио Пас

превод от испански: Йонка Христова

ДУМИТЕ

Издебни ги,
хвани ги за опашката (пищят, проклетите),
бичувай ги,
дай захар на ненаситните,
надуй ги като балон, пукни ги,
изсмучи им кръвта и костния мозък,
изсуши ги,
кастрирай ги,
стъпчи ги, петльо галантен,
извий им врата, готвачо,
оскуби им перата,
изтърбуши ги като бик на корида,
влачи ги след себе си, воле,
поете, накарай ги да погълнат
всичките свои думи.

КЛОН

Горе, от върха на бора
мъничка, пленена птица,
трептяща, разлива трели.
Клонът - стрела се забива,
изчезва между крилете
и в музика се излива.
Птицата е като тресчица,
пее и изгаря жива
в една-единствена жълта нота.
Повдигам очи - няма нищо.
Тишина цари над клона.
Над клона страшно прекършен.

ТАЙНСТВО

Сияе въздухът, сияе,
сияе пладнето,
ала не виждам слънце.
Между толкова хора
всичко става прозрачно,
ала не виждам слънце.
Изгубен сред тази прозрачност,
бродя сред отражения и блясък,
ала не виждам слънце.
Самото то се съблича
от светлина, пита всеки отблясък,
ала не вижда слънце.

МОНОЛОГ

Под съборените колони,
между нищото и съня ми,
безсънните ми часове пресичат
сричките на твоето име.
Косата ти, червена и дълга,
като светкавица посред лято
се разпилява - нежна и буйна -
по раменете на нощта.
Мрачният поток на съня ми
тече сред развалините
и те сътворява от нищо:
горчиви плитки, забрава,
влажно крайбрежие нощем,
където се блъска и удря
море - лунатично и сляпо.

ДЕВОЙКО

Назоваваш дървото, девойко.
И дървото израства - клонесто, бавно,
презиращо ветровете,
заслепяващо със зеленината си,
докато погледът ни позеленее.
Назоваваш небето, девойко.
И синьото небе, белият облак
и светлината на утрото
се промъкват в сърцето ми
и го превръщат в небе и прозрачност.
Назоваваш водата, девойко.
И водата извира - но откъде, знам ли?
Окъпва земята черна,
раззеленява цветята, блести между листата
и ни превръща в пара.
Не казваш нищо, девойко.
От тишината се ражда животът -
сред вълни слънчева музика.
Златното му пълноводие
ни вдига и ни повлича,
превръща ни в нас самите.
Девойко, която всеки път
ме изправяш и възкресяваш!
Вълна без край, безгранична и вечна!

ГОСТИ

През градската нощ - суша и камък,
влиза полето в дома ми.
Протяга зелени ръце с гривни от птици,
с гривни от листа.
Довежда за ръка реката.
Небето над полето също влиза,
с кошница плодове, прясно набрани.
Сяда до мен и морето,
разперва бяла опашка по пода.
От тишината се ражда дърво - цялото музика,
с красиви думи по клоните,
които блестят, зреят и падат…
Челото ми, убежище на светкавици,
изведнъж се насели с птици.

ТИШИНА

Тъй както из дълбочините на музика
се ражда нота,
трепти, нараства, изтънява
и онемява в друга музика,
от лоното на тишината се ражда
друга тишина, стовърха кула, тънка шпага,
расте, издига се и ни поглъща.
От нея падат във нозете ни
надежди, спомени, лъжи -
и малки, и големи,
И ни се иска да крещим,
но крясъкът засяда в гърлото:
и се изливаме във тишината
в която тишината онемява.

САЛЮТИ

Кула със стени кехлибарени,
самотна дафина сред камъка на площада,
нечакан залив,
сред коридор тъмен - усмивка,
спокойна река сред дворците,
нежна комета, която ме ослепява
за миг и си отива…
Мост, под чиито сводове тече животът.

ИМЕТО ТИ

Ражда се в мен,от моята сянка,
осъмва по кожата ми -
сънена светлина от зората.
Името ти - като кротък гълъб,
свенливо кацнал на моето рамо.

ОЧИТЕ ТИ

Очите ти са родината на светкавицата и на сълзите,
тишина, която говори,
буря без вятър, море без вълнение,
пленени птици, заспали златни хищници,
топази, лъжливи като истина,
дърво на горска поляна, в което пее светлината
и всяко листо е птица,
морски бряг, който осъмва под съзвездия от очи
кошница с огнени плодове,
лъжа, която ни храни,
огледала на този свят,
проходи към отвъдното,
море, заспало по пладне,
пълнота, която премигва,
мъртва пустиня.