Янош Вайда

превод: Нино Николов

                                На Джина

Като Монблан, скован от ледове,
заспал без слънце и заспал без вятър,
сърцето му е тихо, не зове
и нова страст сега не го подмята.

Наоколо е звезден океан,
блестят и мамят с огън метеори,
но - стапя се ли се снежният балкан,
та моето сърце да проговори?

Самичък съм. И дълга е нощта.
Душата ми в далечен сън се дави;
от синьото море на младостта
все твоят лик се мъчи да изплава.

Изплава ли - за миг просветвам аз!
Така Монблан, под снеговете вечни
просветва пръв сред изгревния час,
огрян от слънце - близко и далечно…