СТИХОВЕ
превод: Вътьо Раковски
ИЗ „ПАНИХИДА” (1927)
ВЕЧЕР В НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА
Хрущи под стъпките ми лунен прах посеян.
Аз като лека сянка дигам се над тях.
На къщите очите - изкълвани. Дупките тъмнеят.
Безкрайна жал задавя моя смях.
Под свода всичко е събрано във окръжност.
Задъхан е от притеснение века.
Пътеките се вият като песни тъжни.
Селце, бих искал да ти гледам на ръка.
ПАСТЕЛ
Отърсва
като надгробна лепта
последни листи есента.
Небе като чадър.
Под него сгушен, аз усещам
великото преселване на любовта
от булевардите,
от плажовете с бронзов тен
към огъня, пламтящ
в сърцето.
Бръмчат комари само тихо,
като че ли в далечината
деца за хляб в мъглата плачат.
ИЗ „СИРЕНА” (1932)
ПРИЯТЕЛКА
Макар и тя самата тъжна,
ще те успокои
със своето присъствие.
В кои поля
събира своя бистър мед,
щом спи в крайречен храст
красива като планината
във лазура?
В кои поля
събира своя мед
тази пчеличка на пустинята,
тази мълчалива
и все пак мила
цигуларка в свойта тишина?
ИЗ „ПЕША ПО ПЪТЯ” (1937)
ОСТРАВА
Земя сиротна, мрачна, камениста,
като черупка груба си, земя.
Над теб, под купища сгурия скрита,
дъждът ридае, черен от дима.
А там, под пластовете черна глина,
като в мравуняк тъмен се роят
отровни газове и дето минат,
избухва трясък, шахтите ехтят.
Земя под небеса и димни купи,
простираш ти корава черна длан -
над стихналата лава се натрупва
сгурията като димящ вулкан.
Мой скъп и роден край, земя рождена,
ти, пепелище, изоставен град!
Тук всеки ден в сърцата ни ранени
дълбай, дълбай, дълбай миньорът-глад.
ИЗ „КРЕПОСТНА КУЛА” (1940)
Виж!
Щурци и косове плетат
кантата от сребро…
Такова чудно лято,
а паркът оголява.
В небето планини от огън
към залез кърваво горят.
По синорите лист след лист
със жълтеникав пламък
подпалват вечерния хлад.
Премина жътвата и гроздобера.
Земята - в локва от луна.
Ридае песен в чашата искряща.
Ах, колко светове
на младото небе сияят!
Ах, колко метеори
валят в нощта на есента!
Квас огнен във кваса на виното.
И в очевидно упоение
отново се издигаме над себе си.
И нека си искри
сърцето в пламък пурпурен,
нощта ще си остане нощ!
ИЗ „ГРАД НА СВЕТЛИНАТА” (1950)
ОСТРАВСКА ПАНОРАМА
Плуват в небето парещи сажди.
Дим утаен е сякаш лесът.
Шахти треперят. Пукат баражи.
Пукнатините рухват, трещят.
Екне миньорски труд непрестанен.
Рев на сирени в свода се впи.
Мина векът ви, гневни вулкани -
днеска Острава кипи.
ИЗ „ПОЛСКИ ЦВЕТЯ” (1955)
ХРАБОВСКИТЕ ЕЗЕРА
Плаваше Храбова - моето родно селце -
сред езерата като патенце диво мигаше.
Светеше отдалече сребърното му лице
и над него пътникът своите мисли дигаше.
Езерата пресъхнаха. Гларусов смях
не звучи, рало кафяви бразди отмята.
Сега само столетните дъбове шумят над тях
и се люлее езерна дълбочина във душата ми.
ИЗ „ЕДИН ЖИВОТ” (1962)
СЛЕД ДЪЖД
Над стрехите се дига дим.
А въздухът е сочен, ароматен -
вечеря готви всяка домакиня.
Небето във престилка синя,
нарамило кобилицата на дъгата,
се спуска бавно от рида
и спира след минута при жените,
дошли на кладенеца за вода.
***
Дъхът на твойте рози преминава -
единствено забоденият трън остава.
Единствено забоденият трън остава
и пак преминалият дъх се появява.
