МИНУТИ
превод: Иван Давидков
***
Вие, ясни звезди сте щастливи -
разговаряте с блясък безшумен;
ако с ваш лъчи бях дарена,
аз не бих промълвила и дума.
Вие, дребни звезди, сте щастливи -
тъй високо над всичко стоите;
ако бях ваша дружка в небето -
и самотна бих срещала дните.
Вие, хладни звезди, сте щастливи -
с твърдостта и хлада на кристала;
ако бях аз звезда лъчезарна,
ни тъга, ни печал бих познала.
***
Сняг разтопен - сиви кръпки в деретата,
дъжд заръмял и прохладен ветрец,
между тревата трептяха цветчета -
то бе предпролет със цветен венец!…
Ласкаво слънце, небето - избистрено,
пурпур и злато в листака зелен,
късните рози, в цъфтене разискрени,
есен вещаят - дали и за мен?
Нищо - да дойде! Ще срещна усмихната
края на лятото, здрача мъглив…
Но забрави пролетта ми отлитнала
ти, дребен дъжд под ветреца резлив…
***
Минавам през баири и полета,
покрай неверни, плиснали морета -
и ме обграждат чужди брегове,
дохожда нощ, забулва планината,
вълните и мъглите в долината
пред мен застават като врагове.
Привикнало с праха на път незнаен
из чужди краища, със стон потаен,
сърцето ми заплаква в тоя час
като дете, загубено във здрача,
като затворник, вързан от палача -
и чак звезда, когато зърна аз,
затихва моят плач… И аз не зная
какво ме утеши. Дали оная
звезда, запратена в безкрайността?
Какво ли търси в оня свят далечен?
Навярно той, отдавна мъртъв вече,
единствен лъч изпраща на света…
Угаснал свят - като мечтите смели
и поривите млади - отлетели,
ала оставили у нас следа…
Какво че всичко мълком си отива -
люби сърце, додето в теб е жива
душата на изтлялата звезда…
***
Искаш ти да простреш в същността
на това, що тъй пищно цъфтя
и с магия обгърна сърцето,
и света сбра в мираж под небето -
тъй, което бе светъл кристал,
а прониза ме мълком, без жал…
Ти би искал до него да спираш,
със пронизващ гледец да се взираш,
да му махваш прашеца, цвета,
че разнищваш докрай тъканта -
че понякога дрехата пищна
е подобна дори на излишна.
Откажи се от тая мечта -
не отвежда до правдата тя.
Виж елхи със зелена коса
как сияят от ранна роса
и не питай роса ли блести
и светът цял във не трепти
или слънцето пак - на игра -
всяка капка превръща в искра,
или хитрият горски ветрец
с капки призрачни сплита венец,
или може би плаха, елхата
с лик виновен мълчи в далнината.
***
Ой, ще ида вдън гората - там под смрика суха
буен огън ще запаля в тъмнината глуха…
А край смриката засвети смолиста елица -
мъката ми мигом пламна с нейните иглици.
Разпламтя се, разлюля се, пламъкът порасна -
вейна искра до небето като звезди ясни…
Щом се спусне от безкрая тяхната жарава,
сърцето ми ще улучи - тежко ми тогава!…
Но сега ти, мъко моя, тихо спи в душата,
аз насън ще те люлея, да приспя бедата.
Приглуши се до сърцето като рожба плаха,
то ще бъде твоя люлка под спокойна стряха,
тласъците на кръвта ми ще те залюлеят…
Ой, спи, рожбо, непробудно - докато живея!…
