Рубен Дарио

превод: Стоян Бакърджиев

ЕСЕННА ПЕСЕН НАПРОЛЕТ

О младост, твойте стъпки бързи
не ще се върнат втори път!
Ту ме боли, но нямам сълзи,
ту пък неволно потекат!

Чета историята синя
на моето сърце сега…
Тя бе почти дете - отмина
в света на болка и тъга.

С очи като зората плаха,
с усмивка - цвят неразцъфтял.
А къдрите й сякаш бяха
от тъмна нощ и от печал.

Аз бях дете с очи смутени.
За нея мислех насаме:
стоеше в хермелин пред мене -
Иродиада, Саломе.

О младост, твойте стъпки бързи
не ще се върнат втори път!
Ту ме боли, но нямам сълзи,
ту пък неволно потекат!

Но срещнах друга, по-красива
и бях от нея утешен.
По-прелъстителна и жива
не бях видял до тоя ден.

Но до безумие всецяло
тя се отдаде на страстта.
Под тънкото си наметало
като вакханка беше тя.

Тя взе мечтата ми; не крия,
че я приспа със вещина
и после я уби, лиши я
от вяра и от светлина.

О младост, твойте стъпки бързи
не ще се върнат втори път!
Ту ме боли, но нямам сълзи,
ту пък неволно потекат.

За друга, за страстта й дива
ковчег бе моята уста:
и във сърцето ми ревнива
бе впила зъбите си тя.

Любов огромна, без уплаха -
такава беше й целта.
Прегръдки и целувки бяха
за нея път към вечността.

Тя не можа и да престане
да дири във плътта си рай,
без да помисли, че плътта ни
и пролетта ни имат край.

О младост, твойте стъпки бързи
не ще се върнат втори път!
Ту ме боли, но нямам сълзи,
ту пък неволно потекат.

А другите?… В земи чудесни
и климати, до тоя ден,
ако не поводи за песни,
са като призраци за мен.

Напразно дирех аз царкиня -
да ме дочака скръбно тя.
Животът ми в тъга премина -
аз нямам цел за песента.

При все че са жестоки дните,
в мен още диша нежна страст!
Аз спирам със сребро в косите
да цъфналия розов храст.

О младост, твойте стъпки бързи
не ще се върнат втори път!
Ту ме боли, но нямам сълзи,
ту пък неволно потекат.

Но златните зари блестят!

СОНЕТЕН ДИПТИХ

НА СЕРВАНТЕС

Когато ме гнети скръбта, тогава
оставам сам, но винаги до мене
стои Сервантес. Мисълта ми стене,
но той я стопля, дава й забрава.

Той е живот, природа… украсява
със златен шлем, с брилянти скъпоценни
мечтите ми непримирени.
За мен въздиша, плаче, умолява.

Той - страстно влюбен, рицар, християнин,
говори като ручей в планината.
Обичам тоя рицар странен

и знам какво реши съдбата:
светът се смее с присмех непрестанен
над тази скръб безсмъртна и крилата.

—————————–

ЦИГАНКАТА

Тя прелестно танцува. И светлина разлива
с искрящите си черни брилянти на очите.
И както циганките в ония дни честити
на дон Мигел Сервантес - така е тя красива.

Тя приказно танцува - и гъвкава, и жива,
с червени карамфили във шлема на косите.
Главата й, над бронза изящен на гърдите,
патината на бегли минути ни разкрива.

Китарите разкриват със струните си нежни
за миговете кратки на флиртове небрежни;
фандангото не спира, цветята й ухаят.

А тя, опиянена от сладостна умора,
в корсажа си внезапно усеща луидора
на младия французин, когото днес омая.