Фридрих Шилер

превод: Стоян Бакърджиев

Пролетта ли вече грее?
Подмлади ли се светът?
Слънчев лъч се зеленее,
ледовете се трошат.
Зевс, безоблачен, се взира
в езерната синева,
нежният зефир замира,
всяка клонка оживя.
Песенно шуми гората,
но тъгата ми не сне:
„Ще се върнат пак цветята,
само дъщеря ти - не!”

Все за нея аз копнея!
Диря я навред с очи.
Аполоне, подир нея
пратих твоите лъчи.
Нямам вест за участта й.
Веселият ден дори
всичко вижда, всичко знае,
но и той не я откри.
Ти ли ми я грабна, Зевсе?
От лицето й пленен,
бог Плутон ми я отнесе
и в Аид укри от мен?

Кой ще съобщи скръбта ми
на брега оттатък, кой?
Как Харон да се измами?
Сенки само взема той.
Погледът напразно плува
към злокобния масив.
Стикс, откакто съществуваш,
не е возил никой жив.
Долу водят сто пътеки,
горе - ни една от тях.
Долу сълзи рони всеки -
мен за нея ме е страх.

Всяка майка по земята
с радост ще предпочете
да премине през реката
след любимото дете.
Не и ние - боговете!
Парките не ни щадят
и ни казват: „Забравете!
Няма път за вас отвъд!”
Нека в бездната се срина
от призвездни висоти!
Правото ми на богиня
като майка ме гнети.

Там, където тя на трона
със съпруга си седи,
аз ще спра, укрила стона
в майчините си гърди.
Втренчен към далечни сфери,
погледът й насълзен
търси, без да лицемери,
но не пада върху мен.
Най-накрай ще ме открие,
ще притиснем гръд до гръд.
Оркус тъй ще трогнем ние -
сълзи ще му потекат.

Суета и жал разбита!
Както винаги, и днес
Аполон с колата скита
според волята на Зевс.
От небесните пътеки
той към мен не полетя;
тя ще бъде в плен навеки
на Плутон и на нощта,
докато Аврора метне
ярките си цветове
и с дъга Ирида светне,
и в Аид се озове.

Тя остави ли ми нещо?
Мил залог, че и така
ще ми маха най-горещо
с прелестната си ръка?
Възел няма ли - да свърже
майка с нейното дете,
или възел, който бърже
жив мъртвец да оплете?
Не, не! Стига сме ридали?
Тя ме чува в тоя миг.
Небесата са ни дали
сладки думи и език.

Щом от Север студ повее
и погуби пролетта,
щом гората оголее
и останем без цветя,
съкровен живот от рога
на Вертумн ще взема аз -
златно семе в Стикс ще мога
да захвърля в златен час
и в пръстта ще го засея,
за да бъде нежен зов
към сърцето й - към нея
знак на болка и любов.

Щом танцуващите хори
пръснат пролетния сняг,
грейват слънчевите взори,
мъртвото се ражда пак.
Цвете цъфва пак до цвете,
злак до злак в пръстта расте;
в царството на цветовете
радостно нахлуват те.
Коренът в пръстта напира,
стволът в грейналата вис.
Стволът вдига ръст в ефира,
коренът - в реката Стикс.

Живи срещат мъртъвците
и видът им е честит.
Ах, отекват ми в ушите
гласовете на Кокит.
Нека тя стои пленена
в дъното на пропастта,
но чрез пролетта зелена
шепнат нейните уста,
че чрез сенките на Ада,
без лъча на златен ден,
нейното сърце ще страда,
и тупти в любов към мен.

Поздрав пращам ви, щастлива,
полски дъхави деца!
Пролетна роса покрива
прелестните ви челца.
Ще сведа над вас простора
и небесната дъга,
та по багри на Аврора
да сте равни отсега.
Нека пролетната младост,
нека есенната жал
върнат прежната ми радост,
върнат моята печал!