Андрей Лупан

превод: Нико Стоянов

Пързалят се сякаш волни - мъчни нощи.
Над преспите светва денят му суров -
навред неотстъпно следва го още
една безпощадна велика любов.

Това уморено сърце на поета
зове я, жестоко я къса на две -
от цялата тъй необятна планета
все търсят го, викат, зоват гласове.

И ниско се свежда главата му бяла.
И няма спасение - дреме светът…
Със своята мисъл е свързан изцяло,
а тя, мисълта му, е вечно на път.

Измъчи се с времето тъй бързотечно,
не знаеш почивка, той - малко чудак!
И ето я, думата блика човечна,
гръдта му със сила изпълвайки пак.

И пак е там, гдето го чакат в живота.
Върви, увенчан от съдбата си, прям,
Потъпкал бедите, премахнал и злото,
издигнал е трудния, звънкия ямб!…