Бесик Харанаули

превод: Марко Марков

***

Когато разтваряте сърцето си,
не забравяйте:
изпразнихте го за миг -
веднага пак го пълнете.

***

Дайте на този човек да се измие,
поканете го на масата,
сложете пред него топла гозба
и опрени на лакти, вижте
как примижава блажено очи,
как се пълни тялото му със сила,
как в душата му се завръща
надеждата.

***

Понякога казвам за себе си:
- Чувате ли - идва!
Човекът е звук от своите крачки.

***

Случва се: по средата на пътя,
насред браздата,
в разгара на прегръдката…
краката се подгъват,
ръцете се отсичат,
угасва страстта.

***

Звучи твоят отказ
подобно камбанното „Но”:,
и аз съм изхвърлен на улицата,
в оковите на вятъра,
но из този пустинен,
полунощен град,
нещо пее, пее:
- Колко е хубаво!…

***

Съобщиха ми,
че е умрял човек
и ми разказаха живота му,
а в неговата съдба открих своята.
Какво да правя сега?
Да повдигна рамене?
Ръцете в джобовете - и вкъщи?
А ако всички там надигнат вик,
след като ме видят?
Та нали съм умрял?

***

Ето и цялото ни общество:
всички ще срещнеш на една панихида
или на един концерт.

***

Какво ще стане с онези дни,
радост, днес
пламтяща, светеща в мене?

Какво ще кажеш на онез дни,
на кого ще ги дадеш?

***

Как не му се искаше
животът да бъде
жесток и към него самия…
Та нали така обичаше
спокойствието и мярката във всичко.

***

Трябваше само да си помисля,
че, ето, най-накрая, ще заспя
и изведнъж заплака дете…
Боже мой, та то е останало съвсем самичко
в моите сънища!

***

Как изведнъж ревнива природата става!
Стига само
да се появи нова двойка влюбени -
и тя ги обгръща отвсякъде,
присвоява ги,
пази полусъня им мечтателен,
обвива ги с лек, с тънък покров
и ги крие от нас:
-Те са мои! Не ги докосвайте!

***

Когато Йона видя
жена си гола,
смути се духом
и от този ден
прости се със съблазните световни.

***

На кого ли ще достигне твърдост,
сблъскал се по пътя си с цинизъм,
да остане чист като отрока,
който е излязъл от водата
и под слънцето сега изсъхва?

***

Дъжд с мъгла заля пред мен Мамкода,
сълзи сякаш по лицето й трептяха.
Ала нямаше тъга да ме досегне
даже свлачища да бяха я покрили.
Майчиният брат, красавец щедър,
бе убит от злобна завист в нея.

***

Какво търсеше в чантата ръката,
защо шареше в нея?
Няколко удара на сърцето -
и тези дълги пръсти
отново ще излязат на светлина
и ще заемат своето място
във вселената,
на която нещо досега не достигаше,
за да бъде цяла.

***

Притихнаха, като завършен вече свят,
убодения с трън
и този, който вади тръна от петата.

***

Ако затворят в кула,
зад девет ключа
най-голямата красавица на света,
за да не я вижда
човешко око,
и ако така увехне красотата й,
и ако така изживее тя целия свой живот,
че нито веднъж да не чуе
мъжка въздишка…

***

Искам да постигна това:
всички да запазят
неизменно мнението си за мен -
какъв съм и колко струвам.
Нека живеем така, както дотук сме живели!

***

Ето, от невръстния шепот на ручея
изведнъж оживя дремещия в теб страх -
сякаш те е ударил в ноздрите мириса
на потопа!

***

Внезапна, неочаквана полянка в гората,
сякаш нарочно пратена тук
сърцето ти мрачно да осветли.
А подир нея - ручей,
и ти утоляваш своята жажда…
Щастлив си! Колко малко е нужно
за това!

***

Тъжно ми е в тази квартира,
тук съм между четирите стени
на дом, който още го няма,
в който още никой не шета,
не бърше праха с грижлива ръка,
не обхожда със замислен поглед тавана,
не поставя цветя
на прозореца.

***

Момичето
се плъзга
в бурливата тълпа
като излязъл от руслото си
планински ручей,
който не иска да се докосне
до чужди брегове.

***

О, как ми се иска да избягам
от всички, които повтарят
само стари и вехти думи!
Нима няма никой,
способен да започне живота си отначало?

***

Възможно ли е някой
да погледне влака,
изтръгнал се от тунела,
с удивените очи
на първобитния човек?

***

Тръгнаха,
хлопнаха вратата след себе си,
скъсаха
моят изпращащ ги поглед,
отсякоха лъча
и ми оставихаедно тъжно лице
в рамките на смътен,
далечен спомен.
Да ми бяха взели и него -
защо ми е то
без живот и бои, без бои и живот?

***

И веднъж ме споходи видение:
вие, в лъчите на залеза,
опрени върху гръбнака на уморения вол…
Как се тегли към вас беднякът,
дъх притаил,
как се бои от мига,
в който ще си тръгнете…
И ето, той се влачи към своя обор,
за да сравнява цяла нощ
вашата осанка, вашата красота
със своята осанка, със своята красота,
но не, не от сегашните,
а от миналите вече времена,
тогава, когато изнемогващ от страст
бродеше със склонени рога из браздите
и впиваше взори в земята,
и съзерцаваше в огледалото й
вашия образ.

***

Бесарион Харанаули…
Промълвиш ли тези две думи,
все едно, че си превалил
два стръмни, стръмни хребета.
Но има и друг
Бесик - от стародавни времена,
изнежен
и многострадален,
целуван
от красавиците на осемнадесети век.
Килимите са съхранили
неговото ехо -
стародавния грохот на сърцата,
стародавния пулс
на слепоочията…
Старинни бродирани възглавници,
златоткан брокат
и древни кожени подвързии
са обсебили, завладяли
Бесик… Бесарион.
О, как са го криели
в нежните миди на ушите,
в очи
и коси…
Как са го пазели
от изпитни и беди
в дълбоките деколтета на роклите…
Бесик… Бесарион…
Музиката на думите
в пръските на кораловите огърлици -
музиката,
попила стотици безгрижия,
приела меда
на невинна девича любов,
се е изсипвала в искри,
разтваряла се е в благовонни дихания,
овлажнявала се е от устните
и е сияела, и е просветвала
като кристал.

***

Къде ли само не бях,
на коя ли врата
не привързвах коня си?
И навсякъде оставях
по една от своите маски:
тук - на рицар,
там - на пияница
някъде - на смелчак,
другаде - на страхливец.
А аз самият, аз истинският
тъй си и останах -
неизвестен никому.

***

Нека летят ден след ден:,
техният устрем
те отдалечава все повече
от изминатите вече пътища,
тези, които са те променили,
тези, които са те направили друг.
Нека летят ден след ден,
нека отлитат,
ти само по-здраво се дръж
за стърчишката
на шейната.

***

Тези прашни, вехти парцали,
които виждаш тъй често
насметени в купчини,
смесени,
заплетени един в друг,
понякога се изправят
от едничката злоба,
надигат глави,
полюшват се, съскат -
и ако не се пазиш,
могат да те ухапят
случайно.

***

На тебе само това ти е нужно - да бъдеш…
Остави останалото на живота.
Вместо тебе
ще скърца вратата…
Очакваш ли някого -
ще усетиш наистина
звук от стъпките му…
Измори ли те самотата -
излез на улицата,
там хиляди пъти ще чуеш
своето име.

***

Изгонете ме,
изпратете ме, изпъдете ме,
но така, че даже погледа ми
да не се задържи
във вашия непорочно чистичък дом.
Обсипете ме отначало
с ласкави думи,
а после -вън!,
и по-строго, и по-рязко.
Имате право, понеже
остана ли нещо у вас
неосквернено от мен?
Ето защо така алчно горяха
очите ми…
Е, а сега -
сбогом!
Зачеркнете ме от паметта си.
А аз нищо
не ще оставя тук -
мъчно ми е дори за храчката,
последната моя
златна монета!

***

Думи…
Лъжливи и неверни,
които сортират капризно
нашите чувства и мисли.
Думи…
с които назоваваме това,
което ни е додеяло,
което е разлюбило сърцето ни.
Думи…
с които можем да изразим
още веднъж и отново това,
за което не сме мислили никога.

***

Какво би било,
ако аз,
препълнен докрая
с ликуваща пролет,
внезапно се пръсна
и се разсипя
на хиляди-хиляди
бляскави късчета…
Дали ще има
за всеки
частица от моята радост?