Людмила Татяничева

превод: Ана Александрова

НАЙ-ХУБАВАТА ДУМА

Най-хубавата дума „драг” с тъга
размислям: колко чувства би събрала,
душите ни със радост би огряла,
като съперница на цветната дъга.
Но ето че дълбокото значение
като стъкло опушено тъмнее,
защото много хора виждат в нея
и щампа, и изтрито обръщение.
То ежечасно - овлажнял барут -
за тях е ежечасно под ръка
и всеки, мил или немил, така
наричат без вълнение и смут.
О, думи,
малко грижим се за вас, но
вие имате и цвят, и динамичност.
Като владетели над крепостни подвластни
налагаме над вас прищевки лични.
А думата -
не се пречупва тя -
подобно на кристал през вековете.
Със обич днес издигам
да засвети
„драг” -
най-добрата дума на света.

***
И родният ми край тревожи
отново моята душа…
За мен отлитнал ден не може
по-скъп да е от утринта.
Лъчите сякаш са пътеки
при всеки изгрев зазорен.
И песните - не са изпети!
И грее моят път пред мен.

МИГЪТ

Подобно лъч,
земята сгряващ,
мигът се носи
и блести.
От миналото
засиява -
към бъдещето
той трепти.
И е реалност,
звук,
дихание
на кълн,
взривяващо зърно.
От атома
до разстояния
космични
включва той в едно.
И где е?
В оня млечен път ли,
където дебне вечността,
за да пресмята неотстъпно,
да тегли дробната черта?
Тя стара е,
от напрежение
е посивяла -
не е бог!
Изпуснеш миг
и без съмнение -
на твойта сметка
иде срок.

СВЕЖИЯТ ВЯТЪР

С очи открити спят ли маргаритките?
Върбите не потрепват над реката.
И над полята, хълмите, горите -
нечуто броди юношата-вятър.
Той ту допира чело до брезата,
ту носи в длан светулка полетяла.
Невидим скита. Няма сън за вятъра.
Как да заспи? Земята в цвят е цяла!
Да не проспиш и ти в часа на изгрева
на времето разцъфналия бързей!
В прозореца ми вятърът, игривият,
почуква и ме вика: - Хайде, бързай!

***
Любов! Отплувах аз от нея
подобно кораб тих от кея,
подобно дим от вятър гонен,
подобно път под набег конен…
Но тръгна подир мене тя
и много зими и лета
шепти със моя собствен глас:
„Без теб - без себе си съм аз -
подобно нощ без изгрев нов
и като корабът без кея;
като домът ни леденеещ
без мен, без теб и без любов.”

ЦИГАНКА

С магия ли,
със красота ли -
тя го сразила
отведнъж.
И родния си дом прежалил,
изгонен -
тръгнал оня мъж
след циганката.
Своя радост
той я нарекъл. И съдба.
А с прякор „циганин” клюкарите
отрекли „божего раба”.
Прадядо своето богатство
намерил в дръзката любов.
Решен веднъж на светотатство -
некръстил корена си нов.
Ала навярно писар местен
привел нещата в правен ход:
тъй в пущинака неизвестен
започнал
Циганският род.
Изтляло циганското име,
от баба нямаме портрет.
Във тъмната килия Пимен
за нея не написал ред…
Но аз я знам.
И не от книги.
Във синовете я познах:
и в погледа са като цигани,
и в светлия им жарък смях.

***
Последните листи подобни
на искри снежецът гаси.
Задремват реки пълноводни,
сковава ги лед мътно-сив.
А зимата - снежни покои
оставила горе, в Урал,
обхожда брезичките стройни
и всяка дарява със шал…
Но зная си аз, непременно
есента ще остави за мен,
преди да си иде - безценна
жълтица - есенен ден,
събрала за мен като в спектър
и слънце във езерна глъб,
и косо политнали ветри
с червена, калинина скръб…