Андрей Малишко

превод: Найден Вълчев

***

Не живях аз тези дни зад някакви стени високи -
ще ви кажа всичко, всичко ще е тук като на показ.
Чувах шепота на приднепровските ливади росни,
чувах чак поникването на тревите медоносни,
гледах птицата, политнала към облака разперен
и летях със нея мислено като с приятел верен.
Слушах в бурите как стенеха вън дъбовете мощни,
виждах святкащите мечове на мълниите нощни,
и кажете ми дали живял съм зад стени високи?
Казвам ви това, което спи в сърцето ми дълбоко.

Имах аз приятели, които бяха и тогава
чужди на измяната и преходната тленна слава.
Дълго с тях живеех, с мислите им, те с мечтите мои
и разменяхме си сили във века ни неспокоен.
В къщите им влизах като в своя, а те също бяха
си направили пътеки, идващи към мойта стряха.
Бе трапезата ни щедра, бе на хляб и сол богата,
пиехме по чаша младо вино, бяхме като братя.
Срещах пеещите ветри по затичани завои
и те тихо слизаха направо във сърцето мое.

Край една дъбрава скрита чаках две очи засмени -
те изгряваха, те бяха две звезди в нощта стаени,
а целувката на милата във здрачината синя
беше топла като топлата земя на Украина.
Може би през тези дни, които вече отлетяха,
не зарадвах поне някого със песента си плаха,
въпреки че звънна тя с надежда в изгрева и в мрака…
Но не съм допял аз още всичко. Листът бял ме чака.