ВРАБЧЕТО
145 години от рождението на Максим Горки (28 март 1868 - 18 юни 1936)
превод: Константин Константинов
Врабците са досущ като хората: възрастните врабци и врабки са отегчителни птичета и за всичко приказват тъй, както се пише в книгите, а младежта живее, както си разбира.
Имаше един златоклюн врабец, казваха го Пудик и живееше над прозорчето на банята, зад горната дъсчица на рамката, в топло гнездо от кълчища, влакънца, мъх и други меки неща. Още не беше се опитвал да хвърчи, но махаше вече с криле и все надничаше от гнездото: искаше му се по-скоро да узнае какво представлява божият свят и дали ще му бъде добре в него.
- Що, що? - питаше го майката врабка.
Той пърхаше с криле и поглеждайки земята, цвъртеше:
- Чисто чернило, чисто чернило!
Кацне таткото, донесъл буболечка на Пудик, и се похвали:
- Виж колко съм щедър!
Врабката мама одобрява:
- Щедър, щедър!
А Пудик лапа буболечките и си мисли:
- Чудо невидено, червей с крачка ми дали, че се хвалят!
И постоянно се навеждаше от гнездото и все разглеждаше.
- Чедо, чедо - тревожеше се майка му, - внимавай, че ще тупнеш долу!
- Що, що? - питаше Пудик.
- Не - що, ами ще тупнеш долу и котката - чик! - ще те лапне! - обясняваше бащата, тръгвайки на лов.
Тъй вървеше всичко, но крилата не бързаха да растат.
Една привечер повя вятър и Пудик попита:
- Що, що?
- Ще те дъхне вятърът - туп на земята, на котката в устата! - каза майка му.
Това не се хареса на Пудик и той рече:
- Ами защо се клатят дърветата? Нека да спрат и няма да има вятър…
Опита се майката да му обясни, че не е тъй, но той не повярва - той обичаше да обяснява всичко, както му се ще.
Минава селянин край банята и маха ръце.
- Маца изгризала целите му крила - рече Пудик, - само кокалчетата останали.
- Това е човек, те всичките са без криле! - каза врабката.
- Защо?
- Че тъй е наредено, криле да нямат и с крака да скачат, ти чу ли, чу ли?
- Защо?
- Че ако имаха криле, щяха да ни ловят, както ние с татко ти ловим мухичките…
- Чиста глупост! - рече Пудик. - Чиста глупост, чиста! Всички трябва да имат криле. Че то по земята май е по-лошо, отколкото във въздуха!… Когато порасна, ще направя всички да хвърчат.
Пудик не вярваше на майка си; той още не знаеше, че ако не вярваш на своята майка, ще се случи нещо лошо. Той седеше до самия край на гнездото и колкото му глас държеше, пееше стихове, които сам си беше съчинил:
Хей, човече без криле,
само с две нозе.
Цяла планина си ти,
ала те ядат мухи.
Аз пък, без да съм голям,
сам мухите ям.
Пя, пя, че се изтърси от гнездото, и врабката се хвърли подире му, а котката - червеникавата, със зелените очи - начаса довтаса пред него.
Уплаши се Пудик, разпери крилца, заклати се на сивичките си крачка и зацвъртя:
- Чест и уважение, чест и уважение…
А врабката го избута настрана, перушината й щръкнала - страшна, смела, разтворила човка, - прицелва се да клъвне котката в очите.
- Шът! Шът! Хвръкни, Пудик, хвръкни на прозореца, хвръкни…
Страхът подигна врабчето от земята, то подскочи, замаха с криле - веднаж, дваж - и хоп, на прозореца!
Веднага долетя и мама - без опашка, но много радостна, кацна до него, клъвна го в тила и каза:
- Що, що?
- Е, що? - рече Пудик. - Всичко на един път не се научава!
А котката седи на земята, чистейки от лапичките си врабкините перца, гледа ги - червеникава, със зелени очи - и измяуква със съжаление:
- Ме-е-кичко таковичко врабченце, също както ми-и-шленце… Мяу-уви!
И всичко свърши благополучно, освен дето мама остана без опашка…
1913