Руска народна приказка

Максим Горки

превод: Константин Константинов

Имало едно време един Иванчо Глупакът, хубавец наглед, а пък каквото и да правел, все смешно излизало, не както другите хора.
Главил го за работник един селянин, а самият селянин се готвел да иде с жена си в града; жената рекла на Иванчо:
- Ти ще останеш с децата, гледай ги и ги нахрани!
- Ами с какво? - дума Иванчо.
- Вземи вода, брашно, картофи, накълцай всичко и го свари - ще стане чорба!
А селянинът заповядал:
- Пази вратата, за да не избягат децата в гората!
Заминал селянинът с жена си; Иванчо се качил на нара при печката, събудил децата, смъкнал ги на пода, седнал зад тях и рекъл:
- Е, сега на, аз ви гледам!
Седели децата на пода до някое време и поискали да ядат; Иванчо домъкнал в стаята кацата с вода, изсипал в нея половин чувал брашно, един чувал картофи, разбъркал всичко с кобилицата и си рекъл гласно:
- Ами кого пък трябва да накълцам?
Чули го децата и се изплашили:
- Той май нас ще накълца!
И полекичка се измъкнали от къщи.
Иванчо погледнал подире им, почесал се по врата и се замислил:
- Е, че как сега да ги гледам? А трябва да пазя и вратата, да не избягат!
Надникнал в кацата и рекъл:
- Ти се вари, чорбице, а пък аз ще отида да гледам децата!
Измъкнал вратата от пантите, метнал я на гърба си и тръгнал за гората; неочаквано насреща му крачи Мечокът - учудил се и изревал:
- Хей, защо носиш това дърво в гората?
Разправил Иванчо какво му се случило, а Мечокът седнал на задните си лапи и се закискал:
- Ама какъв си глупак! Ей на, затуй ще те изям!
А Иванчо му казал:
- Ти по-добре изяж децата, та друг път да слушат баща си и майка си ида не бягат в гората!
А Мечокът още по-силно се закискал и се затъркалял от смях.
- Не съм виждал досега такъв глупак! Я ела да те покажа на жена си!
И го повел към бърлогата си. Върви Иванчо и задява с вратата боровете.
- Я вземи, че я хвърли! - рекъл му Мечокът.
- Не, аз ще удържа на думата си: обещах, че ще я запазя - и ще я запазя!
Стигнали в бърлогата. Мечокът казал на жена си:
- Виж, Маша, какъв глупак съм ти довел, цяла смехория!
А Иванчо попитал Мечката:
- Лельо, не си ли виждала децата?
- Ами че моите са вкъщи, спят.
- Я ми ги покажи, да видя дали не са моите?
Показала му Мечката три мечета; той рекъл:
- Не са тия, моите бяха две.
Сега и жената на Мечока видяла, че той е глупавичък, и почнала да се смее:
- Ами че твоите са били човешки деца!
- Е, да - рекъл Иванчо, - ама малките деца де ще ги разбереш кои - чии са?
- Виж какъв е смешен! - учудила се Мечката и рекла на мъжа си:
- Мечо, я да не го изяждаме, ами да го оставим за работник у нас!
- Бива - съгласил се Мечокът. - Макар да е човек, той е съвсем безвреден.
Дала Мечката една кошничка на Иванчо и му поръчала:
- Иди набери горски малини, че като се събудят децата, да ги почерпя!
- Бива, виж - това мога! - рекъл Иванчо. - А пък вие пазете вратата!
Отишъл Иванчо в горския малинак, набрал пълна кошничка малини, наял се и той до насита, тръгнал обратно да отиде у мечките и запял, колкото му глас държи:
Кравичката божа
нищичко не може!
Гущера и мравката -
те са друго нещо!
Отишъл в бърлогата и викнал:
- Ето ги малините!
Мечетата дотърчали при кошничката, заревали, заблъскали се едно-друго, почнали да се премятат - толкова се радвали!
А Иванчо ги гледал и рекъл:
- Е-ех, как ми е мъчно, че не съм Мечок - щях да си имам деца!
Мечокът и жена му се разсмели.
- Ох, майчице - заревал Мечокът, - че то с него не можеш живя - ще умреш от смях!
- Виж какво - рекъл Иванчо, - вие пазете тук вратата, а пък аз ще отида да потърся децата, че инак ще има да си патя от господаря!
А Мечката помолила мъжа си:
- Мечо, да беше му помогнал!
- Трябва да му помогна - съгласил се Мечокът, - той е толкова смешен!
Тръгнали Мечокът и Иванчо по горските пътечки, вървят и разговарят приятелски.
- Ама колко си глупав ти! - чуди се Мечокът.
А Иванчо го пита:
- Ами ти умен ли си?
- Аз ли?
- Ти, ами!
- Не знам.
- И аз не знам. Ти зъл ли си?
- Не, защо?
- Ами, според мене - който е зъл, е и глупав. На, и аз не съм зъл. Излиза, че двамата с тебе не сме глупаци!
- Гледай ти как го завъртя! - учудил се Мечокът.
Изведнъж - гледат: под един храст две деца, заспали.
Мечокът попитал:
- Тия да не са твоите?
- Не знам - рекъл Иванчо - трябва да ги попитам. Моите искаха да ядат.
Събудили децата и ги попитали:
- Искате ли да ядете?
Децата викнали:
- Откога само искаме!
- Е - рекъл Иванчо, - значи моите са! Сега ще ви заведа в село, а пък ти, чичо, донеси, моля ти се, вратата, че аз нямам време, трябва и чорбата да сваря!
- Добре де! - рекъл Мечокът. - ще я донеса!
Върви Иванчо след децата, гледа ги, като вървят, тъй му било поръчано, и си пее:
Що за чудесии?
Бръмбар хваща заек,
Кума Лиса гледа,
чуди се и мае!
Отишъл в къщата, а стопаните се били върнали вече от града. Гледат; сред стаята каца, пълната догоре с вода, с насипано в нея брашно и картофи, децата ги няма, вратата също изчезнала - седнали на одъра и заплакали горчиво.
- За какво плачете? - попитал ги Иванчо.
В същия миг те видели децата, зарадвали се, почнали да ги прегръщат и попитали Иванчо, като посочили гозбата му в кацата:
- Какво си направил?
- Чорба.
- Ами тъй ли се прави?
- Че отде да знам как?
- А де си дянал вратата?
- Ей сега ще я донесат, ето я!
Погледнали стопаните през прозореца: по улицата крачи Мечокът, мъкне вратата, хората бягат от него кой накъдето може, катерят се по покривите, по дърветата, кучета се изпоплашили и се пъхнали от страх под портите; само един червеникав петел стои храбро насред улицата и вика, за да уплаши Мечока:
- За-ко-ли-го-о!