Хуан Рамон Хименес

превод от испански: Стоян Бакърджиев

***
Неделни зимни вечери, когато
са си отишли всички гости!
…Зеленожълто, светло, слънцето
достига всички празни ъгли;
и сутрин, в розите,
загрижени,
струи с лъчиста обич
светлината.
                И часът
напомня идеално моя книга.
Усмихнат бродя в цялата си къща,
с душата си я вдъхвам,
събирам и целувам падналия хляб.

—————————–

***
                              Мадрид 17 януари

Криле и корени. Но как крилете да се вкоренят
и корените да политнат?

—————————–

***
О, време, довери ми тази тайна -
какво те прави все по-ново,
след като ставаш все по-старо?

Ти имаш минало, то ден след ден
по-малко става, бъдещето - по-голямо,
а настоящето
напомня винаги мига
на цъфването на бадема.

Безследно време,
разкрий ми тайната, с която всеки ден
нахлува в тялото ти твоят дух!

—————————–

***
Да спиш - това е мост, по който
от днес към утре се минава.
А долу също като сън
тече водата.

—————————–

***
При теб ще дойда
чист като камък в дъното на ручей,
изкъпан в бурята на своя плач.
Ти ме очаквай, чиста
като звезда зад рукнал дъжд -
дъждът на бистрите ти сълзи.

—————————–

***
Не тичай, а пътувай бавно,
защото трябва да отидеш към самия себе си!
Пътувай бавно, а не тичай!
Защото рожбата на твойто аз,
новородена, вечна,
не може да те следва!

—————————–

***
Аз не съм аз.
                Аз съм онзи,
който ходи край мене, но без да го виждам,
и когото съзирам понякога,
и когото понякога просто забравям,
който кротко замлъква, когато говоря,
който нежно прощава, когато изпитвам омраза,
който там се разхожда, където ме няма,
който прав ще остане, когато аз падна.

—————————–

***
Аз съм разсеяно дете,
което мъкнат за ръка
към светски празници.
Печалният ми поглед сграбчва
предметите…
И колко скръб, когато ме отдръпват
от тях!

—————————–

СТИХОТВОРЕНИЕТО

Не го докосвай повече, защото
такава е и розата!

—————————–

ЛЮБОВ

Възкачих се на чистото небе,
запалих от звездите бодростта си
над всички свои сънища.

Земята беше като роза - аз видях!

—————————–

ВИР

Да, тази обич между нас е
така неосезаема и ведра,
така вглъбена в себе си -
като невидимия въздух,
като невидима вода
между луната на небето
и речната луна.

—————————–

***
Къде е думата, сърце,
която да направи чрез любов
прекрасен този грозен свят,
която да му придаде завинаги
могъществото на дете,
защитата на роза?

—————————–

***
Сън, как се учим в тебе
да умираме!
И с колко майсторско умение
ти ни понасяш - през градини,
които ни изглеждат все по наши -
към най-великото познание
на сянката!

—————————–

ЮГ

Носталгия тъй остра и безкрайна,
и странна - по това, което имам!

—————————–

ПРИСТАН

Заспим ли, тялото ни е подобно
на котва,
захвърлена от нашата душа
на дъното в морето на живота ни.

—————————–

***
Гласът й зад стената
отеква.
         Само тънката стена
отделя тоя свят от небесата,
но колко странно е това!
Те всичките са там, тъй близо, зад стената,
и пак, и пак не можем да се видим.

—————————–

***
Не си заминала. По-рано
с обединени плът и дух,
ти беше сред света.
А днес (не си заминала),
с разединени дух и плът,
светът е цял сред теб.

—————————–

***
Мълчи! И се влюби в зенита,
и слушай слънцето.
Недей ми говори! А вплитай
в непроменимото цветче
на някаква безкрайна обич
и твоите, и моите ръце,
и твоето, и моето мълчание.
Мълчи! И вдъхвай синьото,
и слушай златото!

—————————–

***
Аз знам, че стана светлина,
но нито знам сега къде си,
нито къде е светлината.

—————————–

КОПНЕЖ

Искам моят край да дойде
с корабите на земята,
целите в червени рози
и със ластовички черни,
все по въздуха - сърдито
кипнало море, когато
рой звезди се разсъбличат
мълком по брега на залеза.