Бесик Харанаули

превод: Марко Марков

***

Мамо, кажи
на тези поля, планини и гори,
на тези села и тези градове,
на тези хора - мъже и жени
нека, нека сина ти да върнат.

Вземи
всички мои частици от тях,
сложи ги в полата си и иди
далече, далече от тук,
седни някъде, на зелена ливада,
под сенчесто дърво, до река
и отново ме нанижи
от самото начало.

***

О, защо не мога да бъда
сам със себе си
като преди.
Защо ми е това множество от лица
върху стените!
В своя дом съм,
а не съм му
стопанин!

***

Проститутка
и поет,
от едно село сме двамата,
а пътуваме
в метрото
и се правим,
че не се забелязваме.

***

Даже на небето, виждаш ли, му е приятно,
когато е уморено, да се протегне широко…
А пък ние, от деня изтощени,
лягаме и разперваме
ръце и нозе
във всичките четири посоки,
приковани от сънища.

***

Ще дойде ден,
зная, ще дойде -
всички ще се спогледат, изведнъж
ще се смесят, ще застанат в кръг -
и ще закръжи водовъртежът,
шепот ще се дочуе, после съскане,
ще се понесат насмешливи думи,
и тълпата ще се разсипе, ще се разлее
пълноводие,
ще покрие
всичко наоколо…
Тогава вече не се учудвай,
ако
неуспехът те среща
и в най-простия ти стремеж дори.
Защото такъв е техният навик:
ако нещо забележат,
ако нещо научат…
А за тях няма нищо по-лесно
от това:
хиляди очи притежават
и хиляди наострени уши.

***

Когато за пръв път
след болестта
изведат на въздух
вече оздравелия,
измит и вчесан човек
и го сложат
на слънчице…
Той полага ръце на коленете си,
оглежда зеления двор
и бавния му поглед,
минал по върховете на дърветата,
бяга към далечните планини,
литва в бездънното небе.

***

Вечно неспокойният поглед
е готов всеки миг
да се превърне в орлов взор -
защото може, съвсем неочаквано,
да влезе някой непознат
и да ни види така -
притаени,
замрели под храста.

***

По-смело, майко!
Роди ни и ни пусни на свобода!
А ако животът ни се стори непосилен,
все ще успеем поне маски да си изберем.

***

На този,
чието сърце замира в страх
от всякаква глупост,
съдбата
не ще изпрати нетърпима мъка.

***

На какво се радваш,
розо декемврийска?
Не виждаш ли тези
пустинни градини
и тези замръзнали
голи дървета?
Нима си щастлива,
че тук си родена?
Ако си искала
тази почва,
защо не почака
пролет да дойде?

***

Да се окажа изведнъж
на далечна звезда,
откъдето дълго
да пътувам до нашата,
а когато пристигна,
да ми кажат:
- Къде беше, човече?
Тук вече
           всичко е наред.
Приемай го, разпореждай се.

***

Когато сам,
съвсем сам
сядаш зад масата,
върху която пламти
хряба и виното,
защо ти се струва,
че някой току -що
си е отишъл оттук,
че съвсем наскоро
сте били двама?

***

Къде пропаднахте,
мои сънища,
защо се разбягахте
като стадо
на сираче-овчарче -
и ме оставихте
сам върху камъка,
целия в сълзи.

***

Когато се спущаше стъпало след стъпало
по стълбата на измяната,
за какво си мислеше?

И зелената поляна
с аленеещите сред тревите макове -
за какво ти напомняше?

Така често ни се присънва
собственото падение,
че е страшно -
а ако изведнъж някога сънят се сбъдне?

***

Защо все бродиш, безсилно старче,
стой си вкъщи,
вниквай в своите мисли.

***

Тиха звездна нощ.
Тихо спи жена.
Тихо спи в жената плод.

***

Живот…
Когато всичко изчезне,
с мен ще остане
само това, което винаги
ме е обичало,
това, което отвек
е било предназначено
само за мене.

***

Да се престоря някак си
пред хората,
че ме няма,
а да продължа да живея
невероятно.
Да разпъна като шатър
върху колчетата на звездите
над най-чистата любов
песента си,
а самият аз да гасна
без песен
в мрака.

***

Случвало се е и на отшелника
да се прекръсти:
„Грешен съм, грешен!
Боже, какво си помислих!”

***

Всичко свърши така:
най-накрая успях
да събера всички заедно
и да ги заключа
в хамбара на напуснатата ферма.
Ключът е в ръцете ми.
Сега остава
да набера кураж
и да го хвърля по-дълбоко -
за да чуя
как ще прозвънне
върху дъното на забравата.

***

На всички нас една майка ни трябва,
една майка -
не тази,
с лице, набраздено от бръчки,
а друга, велика и тъжна,
скрила под спуснати клепки
миговете
на срама ни.

***

Това беше миналата година…
Колко е хубаво,
че всичко това се случи
през миналата година -
а в тази вече настъпи април
и дотук
моят покой не бе нарушен
нито от мен самия, нито от някой друг.
За никъде, за никъде не бързам,
седя и спокойно
остря молива си.

***

Той се смееше
и закриваше с ръка лицето си,
сякаш се стараеше да скрие
своето минутно
добро настроение
от присъстващия тук таен свидетел
на отминалото страдание.

***

Той се спущаше по стълбите на амфитеатъра
и му се струваше, че стъпалата нямат край,
а народът, стекъл се от всички страни,
го срещаше с ръкопляскане и освиркване.
О, не е било така просто да раздвижиш
римляните!

***

Чуждото мнение за тебе…
Но нали затова ти е даден тила -
за да го почешеш!

***

Няма да забравя
мястото, където те срещнах,
така, както вълкът не забравя
къде са стреляли
по него.

***

Ако настъпи за нас часът за катарзис,
от какво себе си
ще очистим?
Нещастнико,
ти тъжно сортираш своите грехове -
а ако знаеше за чуждите,
би полудял!

***

Видяха човека,
когато си поемаше дъх,
и разгласиха на целия свят:
- На него всичко му е наред!

***

Не утринният слънчев лъч
опари очите ми
и не вятърът изтръгна от тях сълза,
а лицето на случайно срещнатия,
изпълнено с мъка.

***

Миг щастие,
какво да правя с тебе,
как да те овладея,
как да те разтегля в столетие,
как да те заставя
да се състариш в моя дом?

***

Четящият псалми
затаява дъх
и поглежда през прозореца,
зад който чака
денят.

***

Три момичета,
три цвята,
три камеи
от обширната райска цветарница…
Щастливи са с това,
че те са си те,
а не са от мрамор
и не са от гравюра,
отхвърлят безсмъртието
в рамка,
тук искат да бъдат,
тук,
близо до трепетните ни вече гърди,
на тази улица,
на този тротоар.

***

Конник съм аз, а конят
е сърцето ми,
с шпори го предизвиквам
и летя - е-хей!
Излезте навън и ме вижте,
комуто липсва другар,
син или мъж - ето ме:,
аз, рицар, избран от избраници,
конник, който препуска
на свойто сърце.

***

Не, не му пожелавам
да се състари така,
не искам тези дълги коридори
да изсмучат гръдта му.
Съвсем друг фон му желая
и друга пътека,
извита по стръмен, зелен склон.

***

Ще затворя очи
и ще заспя сладко,
защото ти ще останеш
в моите зеници.
Ще спусна внимателно клепки над теб,
ще те обградя с тях,
а утринните ми сълзи
ще те пуснат на свобода -
и ти ще излетиш.

***

С мъха на самотата се покри
моят славен Георги,
после с трева
и бодливи тръни обрасна,
при него вече не могат да дойдат
ни слънчев лъч,
ни сияен ден,
ни мъждукащ женски поглед -
под дебела кора е
и под крокодилова кожа.
Избяга дори последният заяк,
приютил се в храста над него.
А ние, приятелите му,
не го и поглеждаме,
защото не ни примамват там,
блясъка на плодове -
и постепенно
си покриваме с мъх, с мъх.

***

Той сега спи,
но звезди ще се спуснат,
да починат върху затворените му очи.

Ние го свалихме,
но не от кръста,
а от ченгела в мътния лабиринт
на кланицата,
където той се поклащаше,
удряйки се в одраните трупове на овцете.

Той сега спи,
но не се извисява върба над главата му.
Той спи с разтворени уста.

***

Майката е вечно нащрек,
вечно на пръсти, в очакване,
че ето, сега, в този миг синът й
ще извърши нещо прекрасно.

***

Разтвори се, небе,
покажи дълбините си!
За какво се замислих? Нима за това
как се показва още веднъж над водата
гърба на кита и отново потъва обратно,
как се плъзга ручеят
по изсъхналата земя…
подобно езикът ти…
поласкае се, подмаже се,
отдръпне синьото си крайче, скрие се,
изчезне.

***

Лежи тук ако искаш цял месец
с притворени очи - няма да дочакаш:
не ще долети ангел,
не ще допълзи змия.

Само ти си извор на радост
или ужас за самия себе си.