Рихард Демел

превод: Николай Лилиев

В пустинята лежеха много хора -
почти умиращи от жажда - те стенеха.
Красива - само там една девойка
понасяше беззвучно жаждата
със тъмни и безпомощни очи -
от жаждата по-силно я гореше
упиващото състрадание.
Тогаз, сред пламналия хоризонт, възрастнал
пред тях се чужд човек яви.
Той вдигаше високо показалец,
потече от треперящий обтегнат връх
голяма капка кръв - потече тя, висна и низпадна,
низпадна в пясъка.
Народът гледаше зачуден чужденеца.
А той седеше и седеше там. - По капка капка
                                                           падаше
от пръста му на пясъка.
И всеки миг, когато изворът червен струеше,
цял бледен се тресеше той. Но те му се дивяха
и някои простенваха дори: над нас се смее той.
Тогава той извика гласно, със последна жар:
„Дойдете тук и пийте!… Мойта кръв за вас изтича.”
И докато умираше, девойката отвърна:
„Вода е нужна тям!”