Янош Пилински

превод: Кръстьо Станишев

1.

И битието ще се разруши,
и ще се отдели небе от твърд,
и тишина - от подмол, шум - от вятър.
И ще покрият с тъмна пелена
пространството уплашените птици.
И слънцето зеници хипнотични
ще впери във очи обезумели.

Духът ми без спасителния сън
ще се извива в жар като дърво
със клоните от нерви и листата
на думите ще се отронят глухо.
Познахте ли пътеката на времето
сред гънките упорни на твърдта?
На преходното бръчките? Нетленното?
Умората? Смъртта благословена?
Познахте ли и празната самотност,
и дивата политнала тъга
на лапи ципести, безформените звуци
на ужасени пукащи копита?
Познахте ли нощта непоносима,
смразените трохи от жалък къшей,
затворника, пробуден от кошмар,
лицето, изкривено от страха?
Под облаци инфрачервени рухна
на дървесата стряхата прескръбна.

О, накъде? Смъртта е моя спътница.
Вървя през пепел от предишна вяра,
взел свойта сянка в неизбежността,
тояга и затворническа дреха.

2.

И затова ли учех се да ходя -
за този страшен и последен път?

Ще стане вечер. Мракът ще замръзне
на бузите. Но щом клепачи стиснеш -
отскачат клони пламнали и пак
беззвучно ронят обгорени листи.
Рай нявга се зовеше този лес,
сънят горчив е пълен с тежка болка:
дочувам пак гласа на дървесата,
глас изгорял на клони, пълни с вятър!

Накрая у дома ще дойда жаждущ,
тъй както при Отца се върна Той.
Ах, рухва сянката с овъглено чело
пред бащиния вехт и скромен праг!
Бащата с майката насреща бързат,
ръце протягат и сълзи проливат.
Забравеното грабва ме в обятия,
над мен отново спират се звездите.
О, ако всички биха те оплакали
теб, дето тъй обичах! Дни летяха,
но пазех упоритата надежда
и както думите на свойта жалба
на първия стобор детето шепне,
тъй шепнех аз, че ще те видя пак.
Ще приближиш - и жар ще ме задави,
и като звяр ще падна към земята…

Защо са думите, когато плиснат вик
на птици пламнали лети в небе пламтящо?
И скръбните корони на дърветата
чернеят пред останките от дом?
И скелетът на рухнали стени
простира в пепел сянка обгорена?
Защо са думите? Не смея да прошепна
овъглените звуци на речта.

О, страшната сиротност на словата!
Светът е ням…
Мълчание тежи
навред. Последният отронен звук
от кулата - е тягостно печален….
Сред пустата земя те чакам всуе.
Забравеният стол стърчи безсмислен.
По остри камъни след мен се влачи сянката
и екне като силует железен.

5.

И Бог изсъхналата плът ще види,
наказаното грешно сътворение -
плътта под пресата от пустота,
с лъчи към камъните прикована.

Ще вреже по лицето страшни бръчки
резецът на скръбта: на битието
следите, на началото и края,
подобия на тъжните причини.

О, няма сълзи. В каменните бузи
текат предначертано само гънки.