Хайнрих Хайне

превод от немски: Николай Вранчев

ДОН РАМИРО

- Донна Клара! Донна Клара!
От години аз те любя!
Мойт гибел си решила,
и решила безвъзвратно.

Донна Клара! Донна Клара!
Сладък е животът земен!
Ала страшно е във гроба,
в гроба тъмни и студени.

Донна Клара! Утре рано
теб Фернандо пред олтаря
ще те заведе със радост -
аз ще бъда ли поканен?

- Дон Рамиро! Дон Рамиро!
Горко удрят твойте думи,
по-горчиво от звездите,
що осмиват мойта воля.

Дон Рамиро! Дон Рамиро!
Махни тия мрачни мисли;
на света моми са много,
а нас двама Бог разлъчи.

Дон Рамиро, който храбро
толкоз маври си надвивал,
себе си надвий сега ти -
утре ми дойди на сватба.

- Донна Клара! Донна Клара!
Да, кълна се, че ще дойда!
С теб ща танци аз да вия;
лека нощ, ще дойда утре.

- Лека нощ! - скръцна прозорец.
Долу Дон Рамиро стене,
вцепенен стоя там дълго;
най-подир се скри в тъмата.

И след дълга гоненица
от деня нощта избяга;
като цъфнала градина
там Толедо се разстила.

Дивни сгради и палати -
светло те блестят на слънце;
вити сводове църковни
греят като позлатени.

Като рой пчели бръмчащи
празнично звънят камбани,
песнопения се чуват
в църквата благочестиви.

Ами тамо, гледай! гледай!
там, от главната капела
се струи тълпата пъстра
на народа с шум и блясък.

Стройни рицари и дами,
и придворни пременени,
и звънят камбани ясни,
органът гърми, приглаша.

А таме, с благоговене
движи се посред народа
млада двойка в накит, свила,
донна Клара, дон Фернндо.

Чак до рицарови порти
влачи се тълпата мудно;
там се сватбата започва,
бляскаво, по старовремски.

Рицарски игри, трапези
весело и с шум се сменят;
бързо бягат часовете,
докато нощта припадна.

Ей за танци се събират
в залата сватбари млади;
в блясъка на свещи греят
пъстри накити богати.

На високите престоли
седнали са младоженци,
донна Клара, дон Фернандо,
и разменят сладки речи.

А във залата се движат
весели вълни човешки,
гръмко бият барабани,
и тръбите глас извиват.

- Но защо, госпожо красна,
твойте погледи нататък
в ъгъла са устремени? -
дума рицарят учуден.

- Зер не видиш, дон Фернандо,
оня мъж със черен мантел!
Смей се рицарят любезно:
- Ах, та туй е сянка само.

Ала сянката наближа,
тя мъжът бе в черен мантел;
разпознала в миг Рамиро,
Клара го здрависва с радост.

Танците се веч започват,
бодро танцувачи вият
буйни кръгове на валса,
подът се тресе и тътне.

- С радост, вярно, дон Рамиро
аз ща с тебе потанцува,
ала в нощен черен мнтел
ти не трябваше да идваш.

С кухи си очи Рамиро
жадно гледа свойта мила,
той прегръща я и дума:
- Ти каза, нели, да дойда!

В бъркотията на танца
път проправя млада двойка;
барабани гръмко бият,
и тръбите глас извиват.

- Като сняг са твойте бузи! -
шушне Клара и трепери.
- Ти каза, нели, да дойда! -
глухо екне глас Рамиров.

Трепкат свещите в салона
над навалицата шумна;
барабани гръмко бият,
и тръбите глас извиват.

- Лед студени са ръце ти! -
шушне Клара, в ужас тръпне.
- Ти каза, нели, да дойда!
Вихърът ги пак увлича.

- Ах, пусни ме, дон Рамиро!
Твоят дъх на труп доганя!
Пак тез думи глухи, мрачни:
- Ти каза, нели, да дойда!

В дим е подът и жарава,
весело звучат цигулки;
сякаш тъкан е вълшебна,
всичко чезне в зали светли.

- Ах, пусни ме, дон Рамиро! -
все се стене във тълпата.
Дон Рамиро все отвръща:
- Ти каза, нели, да дойда!

- Боже мой! Излез, върви си! -
твърдо Клара му извика.
Още дума не издума,
и изчезнал бе Рамиро.

Смъртно бледа, Клара гледа,
студ и мрак я обкръжават;
немощ в мрачното си царство
бе отнела светлий образ.

Дрямката-мъгла се махна,
пак отвори тя ресници;
но почуда й отново
милите очи затвори.

Че откак се танца почна,
стол тя си не остави,
и седи си при жениха;
рицарят угрижен моли:

- Що бледнеят твойте бузи?
Що тъмнеят ти очите?
- А Рамиро? - шепне Клара, -
ужас й скова езика.

Но с дълбоки грижни бръчки
набразди се момку чело:
- Вести кървави не искай, -
днес почина дон Рамиро.

***
Сутрин ставам и бленувам:
тя ще дойде днес.
Вечер плача и тъгувам:
не дойде и днес.

Нощем буден аз страдая
ненадвит от сън;
денем в блянове блуждая,
сякаш в полусън.

***
От сълзите ми поникват
цъфнали цветя безброй,
и въздишките ми стават
пъстри славейчета рой.

ако ме, дете, обикнеш,
тез цветя ща теб дари,
славеи ще да ти пеят,
щом земята мрак покрий.

***
Светът е глупав, светът е слеп,
и все по-грозен става!
Говори той, дете, за теб,
че имаш лоши нрави.

Светът е глупав, светът е слеп,
и няма д те опознае;
как сладки са целувките от теб
той никога не ще узнае.

***
Сънувах аз една царкиня,
тя с мокри, бледни бе страни;
седяхме под липа в градина,
прегърнали се бяхме ний.

„Не искам на баща ти трона,
не ща му скиптър позлатен,
не ща елмазна му корона,
теб искам, гълъбе безцен.”

- Това не може, тя каза ми,
нели съм аз умряла веч,
и от голяма обич само
нощя дохождам отдалеч.

***
Вървя си в светло лятно утро
в градината аз сам.
Цветята шушнат и говорят,
но аз, аз скитам сам.

Цветята шушнат и говорят,
и гледат все към мен:
„Недей се сърди на сестра ни,
човече нажален!”

***
Рибарко, душо, лодка
на сухо привържи;
ела при мен, ръка си
в ръката ми сложи.

Главица на сърце ми
без страх си ти склони;
не се ли доверяваш
на морските вълни!

Море е и сърце ми,
и бури го тресат,
и в глъбини му много
се бисери таят.

***
Далеко в кръгозора
в мъгла ми се яви
градът със свойте кули,
с вечерен здрач обвит.

Студений вятър къдри
куршумен воден друм;
във лодката лодкаря
с тъга гребе без шум.

Ей сетен лъч огрява
земята в тоя час,
и сочи ми там, дето
изгубих нея аз.

***
Те любеха се, но упорно
таеха своята любов;
и гледаха се тъй враждебно,
а всеки бе да мре готов.

Най-сетне те се разделиха,
на сън се виждаха едва;
отдавна бяха веч умрели,
ала не знаеха това.

„Книга на песните. (Отбор)” от Хайне, превод от оригинала Н. Вранчев, издателство „Ралица”, 1931 г., София.