Стефан Георге

превод: Николай Лилиев

Ний тръгнахме с руменината нежна
на късно лято през полето здрачно
за Неговия град. Безлюдни бяха
стените, недостойните площадки,
а възвисен, неземно чист - денят.
Ний стигнахме пред тихия му дом
и с почит в погледа се разделихме.
Щом всичко днес крещи, ний ще мълчим.

След малко еква святата обител
от тия, що прииждат пипнешком,
за да повярват… В улиците багри
пламтят, тълпата празнична краси
и себе си с Великият и пита,
как служи той за пряпорец на всички -
гласът, най-гръмкият, тя само слуша,
не знае висотите на душата.

Що знаете за тоя дял богат,
учудени! Детето страда в път,
навежда се над извора, несменна
у момъка е мъката, в мъжът
пак мъка, зад усмивка скрита скръб.
Сега да би дошъл по-хубав още
в живота - кой го би почитал? Крал
незнаен би преминал той край нас.

Наричате го сноб, благодарите -
със всички негови подбуди вие,
разбира се, били сте в низините -
и днес квичи най-низкото в народа…
Не виждате ли вий, той прах е вече
и по-заключен станал е за вас,
и в него, лъчезарният, е мъртво
това, което мислите за вечно.