Адонис

превод: Азиз Шакир-Таш

Жените -
облаци, изливащи сълзи.

Животът за смъртта е еликсир,
затуй тя никога не остарява.

Отчаянието има пръсти, ала те
улавят само мъртви пеперуди.

Дърветата са
шалове, привързани към хълбока на хоризонта,
напъпили като гърди.

Чайките
са прелетни колиби,
заградени с брегове.

Не е в отбрана светлината -
или напада, или се предава.

Облаците имат мисли,
от светкавицата продиктувани,
от гръмотевицата огласени.

Морето не умее
нито да танцува, нито да заспи,
ако не се е разсъблякло.

Невероятното е вероятното, но спящо
в постелята на нашите мечти.

Има хоризонтът множество лица -
колкото е броят на очите, вперени към него.
Има светлината множество тела,
но е с едно единствено лице.

Любовта е вечност с продължителност на миг,
злобата е миг, но с продължителност на вечност.

Правилото винаги си е
едно повтарящо се изключение.
Морето винаги е в упоение,
затуй не ще го видиш спряло.

Пръстта е с нас, където и да сме,
защото тя е среща дълговечна;
и времето е с нас, където и да сме,
но то е непрекъсната раздяла.

Брегът използва свойто време,
за да е все тъй неподвижен,
вълната -
за да бъде винаги в движение.

Морето няма време
с пясъка да си побъбри:
заето е със съчиняването на вълни.

Небето е калпак,
побиращ всичките глави.

Снегът
е брат на старостта,
а на умората - приятел.

Облаците не говорят, не крещят,
но казват всичко.

Ако морето беше храсталак,
то думите ни щяха да са птици.

Прахът е брат за тялото,
а за духа - приятел.

Преходно е онова, което ти заварваш неподготвено,
вечно - онова, което теб заварва неподготвен.

Всички твари Божии отиват към смъртта,
освен човекът -
тя, смъртта, при него идва.
Безнадеждността е навик,
а надеждата - изобретение.

Дори и най-далечният светлик
е по-наблизо от най-близката тъма -
разстоянието е обикновено предразсъдък.

Не, животът - той диктува,
а смъртта е писарят доверен.

Радостта крила си има,
ала няма тяло,
а тъгата има тяло,
но е без крила.

Водата си остава винаги девойка.

Камъкът в съня си пее.

Сянката на розата
е втора роза, но повяхнала.

Тъмнината ражда се на колене,
светлината - на крака.

Розата е пролет за очите,
ароматът - пролет за сърцето.

Мечтата е едничкият невинен, който
не може да живее
освен като беглец.

Написаното дом е - строен, недостроен -
за онова скиталческо семейство: азбуката.

Нехае канарата
за химна на водата.
Тъй много се зарадва зимата,
когато в къщи се завърна
и взе да прочете на есента писмото.

Понякога
полето ражда нокти,
докато чака за вода.

Пречисто словото е, низпослано от устата на небето,
при все това се казва, че е “паднало”.

Звукът е утрото на словото.

Слънцето си има дом,
ала си няма път.

Плътта на слънцето е неговата светлина -
то, слънцето, е разсъблечена жена,
макар и да е цялата в одежди.

Да, светлината се прекланя,
ала единствено пред друга светлина.

Мисълта ни вечно се завръща,
а поезията вечно заминава.

Уханието е послание от розата
и тя ни го предава шепнешком.

Тайната е най-прекрасен дом,
ала за обитаване - негоден.

Мъглата едноока е и еднокрака,
и безръка,
а тялото на облака е съвършено.

Морето е танцуваща гора,
а облакът - гора пълзяща.

Вълната е китара
със струни - бреговете.

Отказват птичките да пеят
на ниви, непознали тишината.

Облакът е книга, съчинена от водата
за един читател само - за земята.

Пяната е слово, от вълната писано,
а лист са бреговете.

Светлината е реалността на сянката;
сянката - илюзия на светлината.

Азбука звездите са,
пишеща Вселената.

Светлината тяло е,
от което виждаме единствено ръцете,
а водата - тяло,
от което виждаме единствено лицето.

Тъмнината ражда се саката,
затова пък светлината
тръгва да пътува още щом роди се.

Светлината е тетрадката на естеството -
пише в нея то с невидимо мастило.

Светлината е като дете заспиващо -
единственото му оръжие е да се предаде.

Слънцето повтаря светлината си,
ала тя е винаги различна.

Пепелта е плач на пламъка
и смях на огъня.

Единствен огънят се смее плачейки
и смеейки се, плаче.
Пеперудата е нишка светлина -
затуй и огънят е най-красивата й дреха.

Слънцето - то винаги ни изпреварва,
без дори да се помръдне.

Светлината може да заспи
само ако ризата на мрака облече.

Водата детство е на облака.
Далеч пустинята отиде
в своята любов към слънцето -
така и изгоря.

Бреговете са възглавници,
върху които са налягали вълните.

Право на пръстта е
мравка с житен клас да смеси.

Падаща звезда
и падащ лист -
но къде е приликата между двете?

Толкова невежа е луната,
толкова измамна - славата й:
тя не може и една звезда да заговори,

тя не може думичка да прочете,
а пък светлината, дето й приписват,
е назаем взета дреха.

Облак - облекло,
което никой не успява да премери.

Погледът на пепелта е поглед на раздялата,
погледът на огъня е погледът на срещата.

Където и да се установи водата,
превръща мястото в легло и се изляга в него.
Когато спи, водата се придвижва;
парализирана - се вдига и работи.

Морето пее твърде рядко:
създадено е да танцува.

Вълна - богослужение от гласове:
отслужва го морето
в чест на мълчаливите скали.

Клони - дрехи
за тела, които са от въздух.

Градината - жена,
чието тяло е пръстта,
а дрехите - тревата.

Дори когато слънцето е в траур,
то може да се облече единствено със светлина.

Тъмнината е тиранин, обсадил пространството,
а светлината - рицарят-освободител.

Роза - кораб, който плава по въздушните вълни
с един единствен пътник - ароматът.

Мирисът издайник е на розата -
всяка добродетел
обожава да я позорят така.

Сигурно е, че дори и слънцето,
когато изостави нашата Вселена,
в къщи по погрешка ще се прислони.

Щом поезията не обичаш,
и в смъртта ти няма красота да има.

За наша радост светлината не чете, а пише -
ако не беше тъй,
тя щеше да отсъства - заета с прочита на тъмнината.

Дали е похотта греховна? - Може би понякога.
Но сладостта остава девствена завинаги.