Миливой Славичек

превод: Иван Коларов

Любовта е
единствената будност на спуснатите клепки
и тя, най-после, ме събужда.
Любовта е трапезник за обед и вечеря.
Любовта и аз в леглото
се лутаме във нейните коси.

Плътта на любовта е мирис на съня. Страст на съня.
Очите й са душа на съня. Топлина на съня.
Усмивката й - знаме на съня. Посока на съня.

Любейки се, ние се сближаваме.

На мене ми е нужно ехо!

Любовта разрешава мелодиите с гребена на своето
                                                                    движение,
и копнежа диша с образ на мелодия, със същност на 
                                                                          мелодия.

Любовта, подобно смелост при самотни крачки,
повече осамотява,
защото е по-стръмна стълбата на любовта -
по нея аз със сълзи се изкачвам.

На мене ми е нужно мойто ехо,
на нея й е нужен моят глас.
Любовта ме буди,
любовта ме гледа от кафето
и малката лъжичка е учудена.
А всъщност любовта облича ризницата на сезоните
и показалците на любовта са месеците,
случаите…

Аз изчезвам -
потъвам в нейното подобие.