Салваторе Куазимодо

превод: Драгомир Петров

О, скъпа майчице, мъглите слизат,
каналът смътно блъска свойте диги,
дърветата набъбват от вода, играят в сняг;
но скръбен тук на север аз не съм:
не съм и в мир със себе си, но прошка
от никого не чакам, че мнозина
сълзи дължат ми като мъж на мъж.
За тебе знам; не си добре и преживяваш
тъй както всички майки на поети, бедна
и справедливо разделила любовта
между чадата, пръснати далече.
Дойде денят и аз да ти напиша.
„Най-после - ще речеш - две думи от момчето,
избягало среднощ по късо палто
и няколко стихотворения в джобовете. Горкото,
с това добро сърце ще го убият нейде.”
Разбира се, че помня всичко;
и утрото в онази сива сточна гара,
и влаковете с портокали и бадеми
там дето Имера се влива във морето,
сред евкалипти, сол и вик на свраки.
Благодаря ти за насмешката, която сложи
на мойте устни, лека като твойта.
От плач и скръб тя неведнъж спаси ме.
И нищо от това, че днес проронвам
една сълза за теб и покрай тебе
за всички, дето като теб очакват
неназовимото. О, смърт, недей докосва
часовника, във кухнята ни цъкащ.
Над шарения му емайл с цветята
преминаха детинските ми дни:
недей докосва ти на старците сърцето.
Но кротката, свенлива смърт не отговаря.
Прощавай, скъпа моя, майчице безценна.