ПТИЦАТА

Кайсън Кулиев

превод: Найден Вълчев

ПТИЦАТА

Накрай, по залез, птицата се върне
и пее, докато светът стаен
със Кумовата слама се загърне,
затопли я със своя мъх зелен
гнездото, тя сглава с крило прегърне
и спи, докато пак настане ден.

Че в този ден с високия си полет
тя пак ще литне като нова вест,
света ще слави, слънчевата пролет
и топлите поля, отдето днес
подлунната земя глада пропъди,
стопи снега, леда, роди река.
Аз искам винаги така да бъде.
И вярвам - винаги ще е така.

И във това е моята утеха -
дървото нещо тихо ми шепти ,
звънят треви, отеква тънко ехо
и аз съм тук, и птицата лети.


***

Бе зима вън и огънят гореше.
И скръб не беше прагът наш познал.
Валеше първият ни сняг и беше
до невъзможност чист и бял.

Бе зима. Съвършено друга зима
от всички други зими след това
и затова си спомням аз, любима,
снега и забумтелите дърва.

Бе зима вън и всичко беше бяло.
И няма скръб и смърт, си мислех аз.
И вечни във ждрелото опустяло
са само твойте стъпки, твоят глас.

Бе зима в края наш, във който сякаш
ний бяхме само с тебе на света,
и снежен дъх бе планината в мрака,
и снежна бяла приказка бе тя.

Бе зима, мила. Бяла и сравнима
по цвят единствено със този лист.
Ний бяхме млади, глупави, любима.
Бе чиста любовта. Снегът бе чист.


***

Вали. И ми е хубаво сега капчука
да слушам и подробно да си спомням
как оня дъжд ти гледаше оттука
и слушаше среднощния му ромон.

Сега с далечната дъждовна песен
и твоят глас дойде във мойта стая,
проби мъглата, влезе и ми внесе
мечтата, пътя утрешен, безкрая.

Това, което каза ти тогава,
сега добрите капки ми го шепнат.
И ти си същата, ти си такава
и си по новому великолепна.

А хълмът е видение същинско.
И слиза вечерта с мъгли оловни.
Вали. И ми е хубаво да мисля
за теб, заслушан в капките дъждовни.


***

И наново висока и млада
появи се ти, бяла луна -
една златна среднощна награда
за света, зажаднял светлина.

Задължен съм ти, дето те има
над нощта, над земята, над мен
и ръката на мойта любима
ми показваш и в мрака стаен.

Задължен съм ти, дето зад облак
се не скри от народа ми клет,
а се спря и показа му с обич
откъде да премине напред.

Задължен съм ти, дето по царски
още ръсиш със сребърен плах
хубавиците мои балкарски
и джигитите луди край тях,

че вселяваш надежди в сърцето,
за да могат спокойно да спят,
че закриляш и тази, която
чака пътника нощен от път.

В дните наши, така бързотечни
и изменчиви като блесна,
с твойта вечно изгряваща вечност
възхищаваш ме, бяла луна.

И аз знам, че отвъд битието
и на най-нечовешкия риск
ще те има теб, птицо в небето,
ще те има теб, лунен мой диск.


***

О, млади Хамлете, о, брате мой,
и днес, като и в твои дни, изглежда,
не знае старият кинжал покой
и по ръба му кръв и днес се сцежда.

Какво ли не видя светът голям:
войни, изгнания и кръв, и слава.
Тъй много пъти бях раняван сам,
че нямаше как миг да те забравим.

А днес чакалът пак надушва стръв
из много Дании. И се облизва.
Жадува ясна като твойта кръв
и моя сън с кинжала си пронизва.


ЦВЕТЧЕ ВЪРХУ СКАЛА

Високо в планината,
под каменния срез,
едно цветче цъфтеше.
Цъфти си и до днес.

То седем тънки листи
там люшкаше встрани
и свиреха с дюдюче
там детските ми дни,

но трясна и връз него
гърмът. И то какъв!
И то като скалата
оплискано бе с кръв.

Скалата, на която,
предание - недей
забравя! - прикован бил
самият Прометей.

Но ето, че цветчето
от моя роден край
разцъфна пак и вече
цъфти през всеки май

и, струва ми се, всичко
е както си го знам,
и моето дюдюче
наново свири там,

и днес ако го няма
младежкият перчем,
то волът стър все още
е годен за ярем,

и каза ми венчето
на мъничкия цвят,
че имало и вечни
неща на този свят,

че няма да забрави
природата какво
е камък, ручей, птица,
небе, земя, дърво.

Цъфти ти, стръкче, точно
под птичите крила,
най-храброто, което
цъфти върху скала,

цъфти, че дълго време
под гороломен гръм
аз само във съня си
съм бил при теб. И съм.

Че все това повтарям
от сто години аз:
при теб дано да бъда
в най-горкия си час,

че като сляп съм вярвал,
че в черния ми ден
от тебе само мога
да бъда аз спасен.

Това се молех в мойте
беди и изпитни,
така те благославях
във дългите си дни.

Сега съм стар, сломен съм,
със бели съм коси,
сега и ти, цветченце,
не можеш ме спаси,

Но аз съм тук, но аз съм
пак в бащиния край
и ти цъфтиш и грее
в листцата твои май,

и старост, смърт, умора
над мене нямат власт,
и ти си на земята.
И засега и аз.


КАЗВАМ НА ЧИНАРА И ЖИТАТА

- Чинар! Вън юнски дъжд вали.
Щастлив ли си, кажи ми?
- Да.
- На мен зелените ти листи
ми са достатъчни да бъда
щастлив и аз и във съня си
да слушам нощния им шепот.

- Жита! Тих дъжд ви напои.
Класът зарадва ли се?
- Да.
- Това ми стига да се радвам
и аз самият, като гледам
как вън животът продължава,
играят весели децата,
пече се зрял и златен хлябът
и камъните воденични
и не помислят да се спрат.