Йохан Волфганг Гьоте

превод: Ана Александрова

***
Живее човекът, но щом е щастлив
го мъчат съседите мили.
Догдето способният още е жив -
във камък го биха вградили.

По-късно, когато е вече умрял,
при лептата щедър е всеки.
Във памет на всичко, със тях преживял,
те паметник готвят навеки.

Посмъртна награда. Но виж, и веднъж
не сбъркват във свойта изгода!
По-умно ще бъде достойният мъж
забравен да е от народа!

***
Щом е стихоплет - нахалос
скромност в него ще подириш.
Няма гъдулар, с наслада
чужда песен да засвири.

Но да ги коря? Не мога
да окажа чест такава.
Мисля, че с подобна строгост
всеки сам се унижава.

Да злослови най-безбожно
чух една салонна птица,
а да различи не може
колендрото от пшеница.

С празно дрънкане разнищва
и мете с метла огромна,
а освен метлата - нищо
той не знае и не помни.

Щом презрение споделят
по еднаквите проблеми
два народа, значи целят
интереси най-големи.

Днес със зли и груби нрави
хората се отличават.
Но защо не хокат здраво
тези, дето заслужават?…

ПРОМЕТЕЙ

Покривай си небето, Зевсе,
с дим - облак гъст и
като момче, което
магарешки бодли подрязва -
над дъбове и върхове планински
мощта си упражнявай!

Земята моя
пак ще устои!
И хижата, която ти не си строил,
и моето огнище,
за чиято жар
така завиждаш!

Не зная нищо по-нищожно
под слънцето ни, богове, от вас!
Подхранвате оскъдно
величието свое
със жертвоприношения
и дим молитвен.
И бихте бедствали, ако не съществуваха
деца и просяци -
глупаците изпълнени с надежда.

Когато бях дете
не знаещо кога и накъде -
очите си загубени обърнах
към слънцето, като че там трепти
едно ехо - да чуе мойте жалби,
едно сърце, на моето подобно,
да се смили над мен в бедите.

Кой ми помагаше
в предизвикателството на титаните?
Кой ме спаси от смърт, от робство?
Не стори ли ти всичко сам самичко,
свято пламнало сърце?
И ти гореше - младо и добро,
излъгано отправяше признателност
за своето спасение
към спящия там, горе.

Да те почитам? Но защо?
Смекчи ли болката
на притеснения?
Успокои ли сълзите
на разтревожения?
Не ме ли изковаха в мъж
времето всевластно
и вечната орис,
господари над мен, и над теб?

Надяваш ли се
да намразя живота,
да се оттегля сред пустинята,
защото не всичките мечти
разцъфнали съзряват?

Тук стоя аз,
създавам хора по моя образ,
човешки род, на мен приличен,
да страда насълзен,
да плаче, да се радва и обича,
но твойта власт да не почита
като мен!

СРЕЩА И РАЗДЯЛА

Препускам с коня като вятър…
Реших! И в миг към теб летя…
Обгръща кротък сън полята,
над хълма спуска се нощта…
Пред мен изниква в полумрака
дъб стар - огромен великан…
и сякаш дебне от шубрака
с очи - стотици - в мене взрян…

А месец скрит зад хълма лунен
наднича с присмех закачлив…
Обсебен от копнеж безумен
с мен галопира вихър див…
С десетки чудеса ме среща
нощта… Но моят дух лети…
От прилива на кръв гореща
сърцето в огнен плам трепти…

И ето те! Звезда изгряла
от радост тръпнеш ти пред мен…
Зорница си порозовяла,
не, ти си моят дух блажен!
И утреникът розов блика,
обгръща милото лице…
Със милост, богове, велика
дарихте моето сърце!

Несетно изгревът се ражда,
раздяла дебне ни сега…
В целувките ти - колко жажда,
в очите ти - каква тъга!
И тръгвам… Чувствам се загубен
пред мокрия от сълзи лик…
Но щастие е да си влюбен
и да обичаш - дар велик!