Октавио Пас

превод: Николай Тодоров

Да повикам хляба и да се появи
на покривката насъщният хляб;
да отдам на потта дължимото, и също на съня,
и на краткия рай, и на ада,
и на тялото и на минутата това, за което молят;
да се смея така, както се смее морето или вятърът както се смее,
без смехът да звучи като разбити стъкла;
да пия и в опиянението си да взимам от живота,
да танцувам танца, без да губя ритъма,
да докосна ръката на непознат
в ден на камък и агония,
и тази ръка да има увереността,
която е нямала ръката на приятеля;
да опитам самотата, без оцетът
да разкриви устата ми, нито да повторя
израженията ми огледалото, нито тишината
да се изправя със скърцащи зъби:
тези четири стени - хартия, гипс,
тънък килим и жълтеникава крушка -
все още не са обещаният ад;
да не ме боли повече онова желание,
вледенено от страха, студена рана,
изгореното на нецелунати устни:
чистата вода никога не се спира
и има плодове, които падат щом узреят;
да знам как да разрежа хляба и да го поделя,
хляба от една истина, обща за всички,
истина от хляб, който подкрепя всички ни,
заради чиято мая съм човек,
подобен между подобните ми;
да се бия за живота на живите,
да дам живота на живите, на живота,
и да погреба мъртвите, и да ги забравя,
както ги забравя земята: в плодове…
И в часа на своята смърт да успея
да умра като другите хора и да ме достигнат
прошката и дълговечният живот
на праха, на плодовете и на праха.