ЖЕРАВИ
превод: Найден Вълчев
ЖЕРАВИ
Понякога на мене ми се струва,
че падналите и подир смъртта
не спят в земята, а над нас пътуват
превърнали се в жеравни ята.
Летят и ние чуваме оттдолу
как екне горе жеравният плач,
мълчим под тях като че ли се молим,
загледани във залезния здрач.
Видях и днес високо в далнината
как чезне тъжен техния безброй:
летяха те един след друг, тъй както
летели бяха в ротния си строй.
Отиват си и сякаш че по име
повикват някого с протяжен вик
и някакво далечно сходство има
викът им със аварския език.
Летят над нас през глухи ветровеи,
приятели от стар, угаснал ден
и виждам в жеравния клин да зее
едно местенце. Може би за мен.
Ще дойде ден - със жеравното ято
и аз ще полетя към своя юг,
отправил птичи глас от небесата
към всички вас, останалите тук.
НАДПИС НА ПРАГА
Пътниче
отминеш ли ти моя калдаръм -
град и гръм
ще те настигне,
град и гръм!
Гост,
не утоли ли мойта къща твоя глад -
гръм и град
ще ме удари,
гръм и град!
НАСТРОЕНИЕ
Не, недей ме пита нищо днес,
днес за себе си поговори ми,
че изчезнаха без знак и вест
конят мой и бедните ми рими.
Всеки изгрев вгледал се напред,
вчерашния ден назад оставя
и като в отвлечен самолет
аз седя заключен и забравен.
Та ти мойта бяла планина
доведи сред стайните ми грижи,
озари я с малко светлина,
че започвам да я недовиждам.
Че отслабва нещо моят взор,
не отсеня пролети и зими:
доведи ми синия простор
и за всичко свое разкажи ми.
Как съм аз ли? Виждаш го и сам.
Бавни крачки, полети несмели…
Вторник ли сме, сряда ли - не знам.
Знам, че между двете сме недели.
Инак ужким всичко е наред,
мъча дълго дългите куплети
и съм кларнетистчето Ахмед
в хора на големите поети.
НАЗНАЧИЛ СЪМ СРЕЩА НА ЖЕНА
Не трещи над мен като разсечен,
не гърми с такъв събарящ глас,
че съм назначил за тази вечер
среща на една жена, Кавказ.
Днес жребчета не продавай. Конят
го вържи. Джигитите ги спри,
че да се не юрнат да ме гонят
тази нощ из сините гори.
Моля те за милост, за пощада,
както не съм молил други път.
И на облаците заповядай днес
да се не кюскат, а да спят.
Усмири Гунибинските ветри,
утиши приоблачен Хунзах
и недей да смигаш на небето,
до луната хвърляйки калпак.
Чуй сърцето ми каква е хала,
виж кръвта ми как горещо ври…
Със една жена сме се събрали,
та и ти, Кавказ, ме разбери.
Виж дано копита по балкана
да не чаткат. С пушки не трещи.
Гледай амузгинската стомана
да не звънва. И не дишай ти.
Че да можеше да знаеш, мили,
със каква жена съм се разбрал,
би ми дал и старите си сили,
и двуръбия си стар кинжал.
За сега недей угася само
синьото на синята звезда.
Гороломите метни през рамо,
вдън горите прокуди дъжда,
на каспийската вълна далечна
укроти бушуващата страст,
че съм назначил за тази вечер
среща на една жена, Кавказ.
АКО
Ако днес хиляди души спрат
пред вратата тежка на баща ти
и сърцата им за теб туптят -
там ще бъде и Расул Гамзатов.
Ако не хиляда, сто са те,
с вряща кръв, в челата им нахлула,
и сама ще видиш сред стоте,
първи че кавказецът Расул е.
Ако десет истински мъже
погледи от жар по тебе мятат,
в длан с кинжал, на рамо със въже,
там ще видиш и Расул Гамзатов.
А ако един-единствен мъж
бди пред вас, от луди ветри брулен,
и е там и в сняг, и в пек, и в дъжд,
знай, далечна, че това Расул е.
Ако никой не е влюбен в теб
и тъжиш ти в залеза ахатов,
значи някъде във час нелеп
са погребали Расул Гамзатов.
***
Изглежда, университет се пада
и любовта, щом в нея и сега
подир професорката д-р Радост
предава и доцентката тъга.
Известно е, че сума ти семестри
и аз висях на лекциите там,
но все ме клъцваха с едното “ресто!”,
защото бил съм нямал опит сам,
защото, казват, твърде колебливо
владеел съм теорията, пък
по практика, като добиче диво,
не съм могъл да кажа даже “гък!”
И ей ме мен - до днешния момент
пред деканата. Вечният студент.
В БОЛНИЦАТА
Тънко токче е запяло
в коридора като вест:
иде лекарката бяла
и към стая №6.
Ха над мен сведе ресници,
ставам здрав като момче…
- Не е доктор, а царица! -
и съседът ще рече.
Но ха кривне към вратата
белият и ореол,
заболява ме душата.
И пак лапвам валидол.
***
Към края сме. Спокойно погледни -
живяхме дълго с теб и без обида
мечтая да се свършват мойте дни
и първи аз оттук да си отида.
Ти моя час последен осени
със прошка, че тъй дълго ти додявах,
че малко бяха мойте добрини
и че какво в наследство ти оставям?
Макар да казват, че съм бил богат,
в действителност не е така обаче.
Ще ти оставя щерките. И склад
награди. Но за теб какво те значат?
И стиховете. С оня атестат,
че са не мои, а на преводача.
