АГОНИЯ
превод: Драгомир Петров
АГОНИЯ
Подобно чучулига прежадняла да умираш
над собствения си мираж; (1)
или пък като пъдпъдък,
морето прелетял,
да паднеш в срещнатите храсти,
защото да летиш
не искаш вече;
но не и да живееш в хленч,
като кадънка ослепена.
—————————–
(1.) - Известно е, че птиците, прелитащи пустинята, често виждат несъществуващи езера. Когато се спуснат над тях, за да утолят жаждата си, пясъците ги поглъщат и умъртвяват.
ПОЛУСЕНКИ
Гробовете изчезнаха един след друг…
Безкраен черен мрак от този
балкон до гробището се простира.
Дойде да ме споходи пак
приятелят ми - мъртвият арабин, -
самоубил се онзи ден.
Отново съмва.
Гробовете се връщат
във мрачната зеленина
на избледняващата нощ,
в смутената зеленина
на утринния зрак.
БДЕНИЕ
Захвърлен
до един другар,
съсечен от врага -
с озъбена уста,
обърната към пълнолунието,
и сгърчени ръце,
протегнати
дълбоко в моето мълчание -
аз писах цяла нощ
писма,
изпълнени с любов.
И никога
не бях се чувствал
тъй свързан със живота.
Кота четвърта,
23 декември 1915 г.
САН МАРТИНО ДЕЛ КАРСО
От тези къщи
стърчат сега
развалини
на зидове.
От хората, които
ми бяха близки,
и толкова
не ми остана.
Но всеки техен кръст
е в моето сърце.
Аз нося в своето сърце
една разкъсана земя.
Долината със самотното дърво,
27 август 1916 г.
***
Подобно този камък
на Сан Микеле -
тъй хладен,
тъй корав,
тъй сух и тъй
неузявим,
тъй цялостно
бездушен
е моят плач
незрим.
Смъртта
се плаща
със живот.
В ПОЛУСЪН
Жестока нощ.
От изстрели
небето е надупчено
като дантела,
а хората,
залегнали в окопите,
се гушат като охлюви
във своите черупки.
С притворени очи,
във полусън,
аз чувам как
един рояк
измъчени каменоделци
бият
гранитния паваж
на мойте улици.
Кота четвърта,
6 август 1916 г.
НОСТАЛГИЯ
Когато
предпролетната нощ
полека изтънява
и улиците още са
безлюдни,
върху Париж надвисва
цвета непроницаем
на плача.
И в ъгъла
край моста
съзерцавам
безкрайното безмълвие,
обгърнало едно
момиче.
Там болките ни
се преливат.
И ний стоим
отнесени далече.
В ПАМЕТ
Наричаше се
Мохамед Шехаб.
Потомък бе
на скитници-емири
и се самоуби,
защото нямаше
Родина.
Обикна Франция
и името си промени.
Нарече се Марсел,
ала не бе французин.
А вече не умееше
да сърба
кафето в шатъра
на своите деди
под химните напевни
на Корана.
И не умееше
да се оставя
на песента
освободена.
Едничък аз го придружих
с хазайката
на нашия хотел,
в Париж,
на Rue des Carmes номер 5,
посърнала пресечка
по нанадолнище.
Почива
в гробището на Иври,
предградие,
където винаги
като че ли
разтурят панаир.
И може би едничък аз
все още знам,
че той живя.
Локвица,
30 септември 1916 г.
ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ
Стоя
облегнат на купа сено
с цвета на бронз.
Парлив и остър гърч
от тучните бразди
се пръска.
Щастлив, аз знам, че хора като мен
са ме родили.
Намирам се в гледците
на онзи мъж,
като черничева кора набръчкан
и вечно вгледан
в неизразимите промени
на небето.
Съзирам се във детските лица,
червени като плод,
пламтящ
между оголените клони.
И като облак
ме прецежда
слънцето.
Усещам се разтворен
в една прегръдка,
която ме поглъща
и успокоява.
16 февруари
1917 г.
ЗАГУБИХ ЦЯЛОТО СИ ДЕТСТВО
Загубих цялото си детство
и никога не ще успея вече
да се забравя във едничък вик.
Зарових детството си аз
на дъното на нощите и днес
невидимото острие на сабя
от всичко ме дели.
Ликувах, помня се, и те обичах,
но ето ме загубен
в безкрайността на тези нощи.
Безспирно и растящо отчаяние -
животът ми се спира
на гърлото и се превръща
в една скала от викове.
НЕДЕЙТЕ ВИКА ПОВЕЧЕ
О, престанете със убийствата над мъртви,
недейте вика повече, недейте,
ако все още искате да доловите
гласа им, ако все така
подхранвате надеждата да не умрете!
Неуловим е шепотът на мъртъвците,
дори в растенето на тревата
те вече не шумят, дори в тревата -
доволна от отсъствието на човека.
