Джузепе Унгарети

Джузепе Унгарети (Giuseppe Ungaretti, 8.08.1888, Александрия, Египет - 1.06.1970, Милано, Италия), италиански поет, журналист, есеист, критик, представител на херметизма, е роден в еврейско семейство на емигранти от околностите на град Лука, Тоскана. Детето е кърмено от нубийска медицинска сестра - Баита. Баща му работи на строителството на Суецкия канал и умира при нещастен случай там, когато Унгарети е на 2 г. След смъртта на мъжа си, майката на поета издържа семейството с малка хлебопекарна в Сахара. В Александрия Унгарети учи в католическото училище на асоциацията „Дон Боско”, после в швейцарското училище на Жако. През този период дебютира като журналист и литературен критик, участва в издаването на „Risorgete”, списание, редактирано от анархиста Енрико Пи. На 18 г. се сближава с революционери-анархисти от различни европейски страни, намерили убежище в Александрия и създали комуна, наречена „Червената хижа”. Унгарети е чест неин посетител, симпатизира на анархистко-социалистическите кръгове. През 1912 г. заедно с майка си и брат си заминава за Италия, а оттам - за Париж, където през 1912 -1914 г. посещава лекции в Колеж дьо Франс и лекции по философия в Сорбоната, сприятелява се и с представители на френския авангард и италиански футуристи (Софичи, Папини, Палацески). Участва като доброволец в Първата световна война от 1915 до 1918 г., сражава се на Северния италиански фронт и остава потресен от войната, за която първоначално апелира. „Погребаното пристанище” се появява през 1916, ІІ изд. - 1923 г. Когато е подписан мирът през 1918 г., заминава отново за Париж, работейки като кореспондент на вестника на Бенито Мусолини „Il Popolo d’Italia”. Издава „La guerre” („Война”, 1919, ІІ изд. - 1947). През 1920 г. се жени за французойката Джин Дупойкс (Жана Дюпуа), от която има дъщеря Нинон (1925), и син, Антонио Бенито - Антонито (1930). Превежда европейски поети, сред които Сен-Жон Перс, Блейк, Гонгора и др.; включва се за кратко в дадаизма във френската столица; развива възгледите си за херметизма. През 1920 г. се връща в Италия, установява се в Рим и работи като сътрудник в Министерството на външните работи. Участва в Националния Фашистки събор, подписва профашисткия Манифест на италианските автори (1925). Издаденият в голям тираж сборник „Погребаното пристанище” (1923) го прави известен, предговорът е лично на Мусолини. Поетът е сътрудник на Мусолини в периода между двете световни войни (1918-1936), работи като чуждестранен кореспондент за вестниците му „Il Popolo d’Italia” и „La Gazzetta del Popolo”. В есетата му, писани през 1926-1929 г. и преиздадени през 1996 г., той неведнъж се обръща към Дучето с молба да насочва културното развитие на Италия и да реорганизира италианската Академия по фашистки образец. В личните си писма до френски критик Унгарети също така твърди, че фашизмът не приема цензурата. Може би със съдейстието на Мусолини поетът получава добре платената си длъжност в Министерството на външните работи и семейството му живее, без да изпитва материални затруднения. През 1925 г. Унгарети преживява религиозна криза и през 1928 г. се връща в Римокатолическата църква. Работи от 1931 г. като чуждестранен кореспондент на в. „Gazzetta del Popolo”, посещава Египет, Корсика, Нидерландия, различни области на Италия. През този период въвежда херметизма, чийто представители стават Еудженио Монтале и Салваторе Куазимодо. Издава сборника „Чувство за време” (1933) и „Преводи” (1936). Заминава за Бразилия поради финансови затруднения през 1936 г., където живее до 1942 г. и работи като професор по италиански език и литература в университета в град Сао Пауло, активно занимавайки се и с преводи (Шекспир), не пише свои стихове. В Бразилия умира поради неправилно отстраняване на апандисит 9-годишният му син Антонието, умира майка му и брат му - тези лични скърби и започването на Втората световна война стават тема на сборника „Скръб” (1947). През 1942 г. се връща в Италия, избран е в италианската Академия, работи като професор по съвременна литература в университета на Рим (1942). По същото време миланското издателство „Мондадори” започва издаването на пълните му събрани съчинения. По това време се разделя с херметизма и създава по-традиционна поезия, както и Куазимодо. През 1943 г., след неуспешния опит да бъде отстранен Мусолини, в страната влизат немски войски, в цялата страна започва съпротива, провеждат се кървави наказателни акции. Поетът оплаква унижението на родината си и гибелта на невинните в стихотворния цикъл „Рим в окупация”. Издава книгата си „Разпръснати стихове” (1945). В края на войната, след краха на Мусолини, е изгонен от работа заради фашисткото му минало, но е възстановен, след като колегите му гласуват в негова подкрепа. Преживява тежък инфаркт (1947), тъй като се налага няколко пъти да защитава в съда званията си на академик и професор по италианска литература. Издава сборниците „Болка” (1947) и „Обетована земя” (1950). След смъртта на съпругата си (1958) посещава Япония, Съветския Съюз, Израел и САЩ. През 1960 г. излизат събраните му съчинения, преиздавани постоянно и досега. Преводач на Шекспир, Расин, Гонгора, Маларме, Рилке, Елиът, а през 20-те г. превежда за пръв път Есенин на италиански. След Втората световна война се ползва със славата на народен любимец, по стиховете му създават музика композитори, произведенията му се превеждат на почти всички европейски езици, получава награди и почетни звания. Председател на Европейското общество на писателите от 1962 г. Лауреат на италианските литературни награди Монтефелтро (1960) и Етна-Таормина (1966), международната Нойщадска награда (1970). Чете лекции в Колумбийския университет в Ню Йорк (1964), посещава гроба на сина си в Бразилия (1966), издава отново събраните си съчинения - „Животът на човека” (1969), получава канадска литературна награда в университета на Оклахома (1970). По това време заболява от пневмония и макар че се лекува в Ню Йорк, умира в Милано на 82 г., докато гледа по нощната телевизионна програма първите крачки на човека на Луната. Погребан в римското гробище Верано.


Публикации:


Поезия:

ДЕВЕТ ИТАЛИАНСКИ ПОЕТИ/ превод; Огнян Стамболиев/ брой 16 януари 2010

АГОНИЯ/ превод: Драгомир Петров/ брой 46 декември 2012

ОСВЕТЕНАТА РОСА/ превод: Росица Василева/ брой 62 май 2014