Капитолина Кокшеньова

превод: Стефка Тотева

На 04.12. 2012 г., на 81 г. почина великият руски писател Василий Белов. Светла му памет! Да се върнем към неговото творчество и личност със статията на Капиталина Кокшеньова, написана по повод скорошната му 80-годишнина.

Редакцията

—————————–

Аз дълго време се страхувах от Василий Иванович Белов. Някаква строгост се усещаше в този невисок, силен човек, ето ще вземе своя знаменит бастун, ще го насочи към мен и ще ме попита нещо важно и трудно. Така се и случи.

В списание „Москва” Леонид Бородин ме повика през 1993 г. На 4 декември, в дните на разстрела на „Белия дом”/Върховния съвет/, дойдох на Арбат, където ме чакаше сътрудннчка, заедно с нея  незабавно тръгнахме по домовете. На Арбат стреляха.

После беше първата редколегия в моя живот, на която Леонид Бородин огласи гражданските си позиции /той не можеше да тръгне под червените знамена на белодомовските затворници, но много твърдо осъди разстрела/ и предложи на тези, които ги подкрепят да помислят дали ще работят в списанието под негово ръководство. Останаха всички. Скоро се появиха първите спешни публикации за събитията през 1993 г., между които отзвукът на отец Александър Шаргунов, на народния артист Владимир Замански, с когото дълги години бях близка, и малка статийка на нашия любим лекар - Александър Викторович Недоступ. А по-късно за първи път видях в редакцията Василий Иванович, който беше написал пиесата с простичко заглавие „Семейни празници”, в основата на която бяха даже не драматичните, а трагичните за народа колизии на епохата на промените след 1993-та - разделна година за историята, културата, живота…

Това беше единствената пиеса, напечатана в нашето „дебело” литературно списание за последните двадесет години. Трудно беше да не направиш това изключение за Белов. Защото той сам стоеше на барикадите, молеше милицията да „пусне народа при неговите депутати” и преживяваше това време с отчаяно и печално сърце. Навсякъде и във всички страни започнаха да не уважават държавата, в която той живееше, беше получил образование, растеше и укрепваше като писател. Именно в този пункт - унищожаването на държавността като такава - се разминаваха в позициите си много хора.

Василий Белов, селският син, виждаше в държавата не само съветския хребет, но и голямото историческо дело на руския народ, с принос за културата на държавното имперско строителство. Дело, с корени във вековете.

Тези, които вършеха бързи перестройки във всичко и навсякъде, са особено виновни пред този тип руско самосъзнание. Сега типът на държавника се търси отново, но за тази негова актуалност ние отново заплатихме твърде висока цена. И в неговото съхраняване Василий Иванович Белов, който написа около двеста публицистични статии, участваше и лично.

През деветдесетте години на ХХ век, толкова трудни и шокови, въпреки това активно растеше и се увеличаваше собствената ни вътрешна сила - знанието ни за самите себе си. Не може да се каже, че руските писатели и мислещи интелигенти не се възползваха от свободите. Възползваха се и направиха много именно в сферата на хуманността, но с каква тежест и с какви цифри можеш да измериш и претеглиш духовния растеж на народа, който му помагаше да оцелее тогава, когато това беше почти невъзможно?! Беше издадена обречената на забрава класика, стана достъпна огромната библиотека на спомените на репресираните от  ”царското съсловие”, целият корпус от произведения на философите и всичко, което беше натрупано в културните сандъци на руската емиграция. Върнаха се в живота ни книгите с християнско съдържание, вероучителните, стана възможно и в пълнота прочитането на нашите философи-почвеници, чиито книги като „Русия и Европа” на Н. Я. Данилевски не беше преиздавана повече от сто години. Срещите с читатели, „кръглите маси”, публичните дискусии ни заместваха отсъствието на достъп до телевизионния ефир. А за качеството на тези лични срещи с писателите? Какво може да бъде по-интересно от живата среща с Белов или с Распутин?

Скоро след публикацията на „Семейни празници” проведохме среща със студенти от тогавашния Историко-архивен институт, след това превърнат в ковачница на либерални кадри. На тази среща аз, като млад критик, бях удостоена с честта да участвам заедно с Василий Белов, Валентин Распутин, Леонид Бородин. Белов хвърляше в залата гръм и мълнии, защото той като съвестен руски човек виждаше колко стремителни са разрушителните процеси не само в обществения и социален живот, как трагично се разделя народът от националната интелигенция, как пред очите ни тя губи достъп до средствата за масова информация, а значи и до възможността да се обърне към своя народ. И тази ситуация си остава такава и досега, на моменти силно се задълбочава и приема зловещи оттенъци. Той виждаше каква разруха започва в културата и естествено не можеше да се примири с това, той, възприемащият своята писателска задача като мисия, беше оскърбен от дивашките форми на свобода, стоварени върху руския народ и унизителни за него, той, винаги обичащият Родината родствено-лично, не можа да изтърпи тази гнусна лъжа за „империята на злото”, която и разруши империята, отхапвайки от нея огромни късове с всички богатства, създадени с руски труд и талант, в тези късове бяха и руските хора, останали без Родина. Василий Иванович ясно разбираше ролята на телевизионното око в идеологическата обработка на народа, затова, помня, саркастично нападна излизащият на мода „разкрепостен и просташки” стил на поведение на водещите и участниците в ТВ-програмите. Тогава на повечето хора им се струваше, че „простакът от бъдещето” се материализира за втори път през ХХ век.

Но най-важното - Белов побеждаваше врага, позовавайки се на своя любим философ Иван Илин, който, възвърнат от далечната, но руска емиграция, беше спешно взет на въоръжение в руската мисъл.

Работата беше там, че за десет години реформи писателите претърпяха спад на броя на читателите хиляди пъти. Сериозната литература престана да има това жизнено важно и обезпечаващо значение, което й беше присъщо съвсем доскоро. Никой не пострада освен писателите и нищо не пострада освен словото. Криминалето и дамският роман удовлетворяваха някак, но четенето им по-скоро напомняше отвличащия маниер на забравата, бягството от действителността, която беше толкова страшна, че да мислиш за нея беше опасно. На много хора започна да не им се живее.

Аз, разбира се, в тази паметна есенна вечер също говорих за литературата, за словото, че човекът, нежелаещият да знае своето начало и минало, а живеещ само „тук и сега”, този човек е дълбоко нещастен и травмиран, това е човек „затворник в днешното”. После, когато ни поканиха в кабинета на чаша чай Василий Иванович ме застреля с въпроса „И от къде си, такава умница?”. И беше напълно удовлетворен от отговора ми за моя сибирски произход, за корена на моята фамилия от Вологда и река Кокшенга.

„Селската литература”, към която така щастливо се отнася творчеството на Василий Иванович Белов, в родната култура от втората половина на ХХ век беше и си остава централно явление, плодоносно и досега, силно творческо и уникално.

Колко ли е трябвало „да се срещнат” и „разместят” историческите дълбочинни процеси, за да може ей така изведнъж от народния корен да израснат Абрамов и Астафиев, Белов и Распутин, Шукшин и Лихоносов, Личутин, Галкин и Солоухин, Яшин и Носов.

Върху селското и „неукото” те изградиха уникални художествени светове, обединени от някакво постоянство и устойчивост на идеалите, както изглеждаше, напълно угнетени от идейната марксова тояга, със стари /вековечни/душевно-нравствени константи.

Белов го обичаха много лично - както се обичат роднини. Искаха му лична подкрепа, като познавач на сърцето човешко. В неговите герои - Иван Африканович и Константин Зорин, в Олеша и Павел Рогов-Пачин, в дядо Никита и Катерина - селският идеал за руска жена, чувстваха трудното за изразяване срастване със собствените си съдби, със съдбите на своите познати и близки. И можем само да се чудим на повторението на историческия опит, когато някога в Московския Художествен театър ходеше цялата провинциално-интелигентна Русия /местните лекари и учители/, за да видят чеховите спектакли, за да се докоснат до открития от театъра съвсем нов начин за естетическо съпреживяване - чрез разпознаване. Тогава, в началото на ХХ век зрителите разпознаваха себе си, своя живот и Русия, и героите им се струваха „родни”, “близки” и „мили”, и си казваха, че „вуйчо Ваньо” е сякаш „одрал кожата на моя баща”. А по-късно, след революцията, през 1924-та в булгаковския спектакъл „Турбини” отново се повтаря мхатовския „ефект на разпознаването” и то с невероятна сила. Част от зрителите в залата толкова реално преживяват крушението на „важното, устойчивото и навярно даже вечното” в руския живот и в семейство Турбини, че на изхода от театъра всеки път дежури „бърза помощ”, която накрая отвежда някой от зрителите, от „бившите”, чийто живот революцията е обезсмислила.

И ето, сега селската проза повтори този толкова важен в руското изкуство ефект на съпреживяването - дълбокото съвместяване на видяното и прочетеното със себе си, сродяването с него, което имаше пречистващ ефект от идейните грехове, които руският човек също успя да вкуси след революцията през 1917-та.

Разбира се, Белов беше и комсомолец, и комунист. И като много други писатели получи награди и жилища /той и сега живее в много хубава квартира в центъра на Вологда, която получи като знак за уважение и признание на таланта му от Валентин Купцов, при повишението му като първи секретар на обкома/, но при това пределите на допустимост на властта или на комсомола в душата на селския младеж са съхранени винаги на ниво инстинкт.

Постъпвайки през 1959 г. в Литературния институт в Москва, Белов твърде зорко следи столичните изкушения да не го отведат твърде далече, откъдето връщане няма. В писмото си до брат си Иван той пише: “С каква наслада слушам лекциите по история, по езикознание, по теория на литературата!” Белов е възхитен от Ленинската библиотека, от „стотиците музеи”, които му се струва, чакат именно него. Но в същото време се страхува да не изгуби „самостоятелността си, душевния си суверенитет” /което споделя с брат си в същото писмо/. Впрочем, веднъж му се случило и да пребивава в милицията. Той не знаел, че не може вечер да ходи из Москва с хармониката и да пее на висок глас весели селски частушки. И така, както го правел на село, шумно преминал по Бутирските улици, прибирайки се в общежитието! Това, което на село се е считало за нещо нормално и радостно, столицата отчела като „нарушение на обществения ред”. Слава богу, че не арестували и хармониката! В гладната 1943 майката на Василий му я купила. И станал той хармонист на селото. И винаги я пазел, като най-скъпа вещ.

Разбира се, Василий Белов е свързан здраво със своя век, векът, който отхвърля Христос и поставя на иконостаса Карл Маркс, който гърми със строежа на социализма и който се мие с кръвта на нечувано братоубийство. Но и векът, който по непонятен и чудесен начин е съхранил в пластовете народен живот заветни и съвестни убеждения. Неговата проза веднага е запечатала руското душевно устройство - още в повестта „Село Бердяйка” и в първите разкази, отпечатани в столичния „Наш съвременник” през 1962 г.

А после стремително и леко вдъхнал живот на героите на повестта „Обикновена работа” /1966/, намерила своето място за публикация в списание „Север”.

Ех, пак милата провинция и суровият Север го спасили при отпечатването на това странно съчинение, в което съветският благонадежден писател изведнъж взел и поставил в центъра на света един тих съзерцател, който беззлобно тегли каиша на несправедливия селски живот, разнежен от любовта си към земята, жената, селото, многобройната челяд, към дивния живот наоколо /”Навсякъде живот. И всичко е хубаво, всичко е добре. Добре е, че съм се родил, добре е, че деца народих. Животът си е живот.”/ Всичко в образа на Иван Африканович и жена му Катерина, създадено от ръката на Василий Белов прилепва не толкова към шестдесетте години, известни като години „на затоплянето”, а направо към руската класика!

И кой знае защо това „село”, тоест Белов, някак силно разтревожило и накарало да настръхне градската многоумна критика. Сега разбираме, че това, което е създала ръката на Василий Белов в „Обикновена работа” е много близо до християнското сърце на руската литература.

А после се посипаха едно след друго забележителни произведения, израснали и вкоренили се в руската литература твърдо и завинаги. “Разкази на дърводелеца”, „Вологодски измишльотини” са печатани от законодателя на литературния вкус от онези времена „Новый мир”, през 1972 г. неговата жена Олга Сергеевна му родила дъщерята Анушка, а Василий Иванович отбелязал тази година в своя живот с първата публикация на романа „Навечерие”. После ще се появят пиесите и киносценариите, по един от тях ще бъде заснет прекрасният филм „Зарите се целуват”, прославил не само Белов, но и вологодският прозаик Александър Грязев, който участвайки във филма в един от епизодите произнася само една фраза-междуметие „Е, и?”, за това пък „зад кадър” остават толкова разкази, че е време и той да напише своите „измишльотини” /Уви, докато тази статия чакаше публикация, Александър Грязев почина. Царство му небесно и вечен покой!/.

Ще се появят детските разкази „за всякакви домашни птици” и документалната повест „Моят живот”. Разказът „Възпитание по доктор Спок” ще започне антиградската линия в творчеството на Белов, която ще продължи не само с разказите, но и с романа „Всичко предстои”/1984/, който ще затвърди непоклатимата му репутация. Белов с голи ръце не можеш да хванеш, нека критиците крещят за публицистичността на романа. Техните викове не достигат до небето.

Едва сега отчетливо разбираме същностната правота на писателя, уверен, че във всеобщото дело гибелта на града /с вавилонското му блудство и вавилонски амбиции/ играе главна историческа и метафизична роля.

Как и откъде се откроява „прометеевският огън” на „селската проза” на Белов? От грешките на буйни, понякога извънредни за народните сили, социални и промишлени явления, свързани с тази „природна”, естествена част от живота, която за селянина е била винаги буквално под краката му - била е като негова земна твърдина и чрез труда му от нея са се раждали хранителните сокове за душата му. В тази битка между социално-организираното и природно-предназначеното /нали земята на народите е дар от Бога/ се ражда и особеният му герой.

В централната книга на Василий Белов всичко започва с „Навечерие”-то, продължава с „Годината на великия прелом” и завършва с повествованието „Шестият час”, дало названието на трилогията. Заглавието на книгата е символически съдържателно и абсолютно ясно. В шестия час /в молитвословието на времето/ се припомня шествието на Христос Спасителя към екзекуцията, към разпятието и кръстните Му страдания /Лука 23, 26-38/. Селска Русия, отиваща си Русия в 30-те години също вървеше към екзекуцията на разкулачванетото и разделянето със селото, които разбира се, могат да се обяснят с историческата необходимост и даже неизбежност (без растежа на градовете и промишлеността през 30-те години нямаше да бъде спечелена битката с фашизма/, но едновременно с това не бива, никога не бива да се забравя истинската трагедия и даже християнската юродивост на нашия народ, търпеливо превъзмогващ своите загуби /подценяване, изопачаване, отнемане - всички думи са толкова сиротни и много тъжни/.

„Шестият час” е една от тези трагични и велики книги, където отчетливо и ясно се назовава щастливото съвпадение или тежкото разминаване между способността на руския човек да изяви себе си в отговорен труд и между тези директиви, забивани в живата плът на земята и изискващи разточително пилеене на национални сили. Заради „новото бъдеще” беше за десетилетие /миг в историята на света/ потъпкано столетие от труда на селото. Чудовищна, изтощителна сметка плащаше нашата селска цивилизация за подковаването на страната ни като индустриална.

Чрез хрониката за кореняците селяни от семействата Рогови и Пачини писателят разказа, по-точно изкрещя в „Шестият час” тази социална и човешка драма, която в новия век се постараха почти да забравят.

Тази трагична епопея стана паметник за всички, които обичаха земята и труда, но които със сила и с измама, с гръмки лъжливи обещания и лъжливи идеи с кръв бяха изтръгнати от разумния, от Бога даден ясен и прост ход на живота. Новите словокроячи-теоретици /”не можещите да произнасят „р” болшевички”/ нито една крава в живота си не отгледали, нито едно гвоздейче не заковали, но затова пък бодро ръководеха селския живот, одираха кожата му до глад. И работата не е само в това, което Белов написа за политическото и физическо унищожаване на кореняците-селяни, почти пророчески прозвуча друго: рушеше се великото „училище за хилядолетен труд”, което едновременно с това беше и училище за нравственост. Това училище, в което поколение след поколение се учеха да предат и да косят, да орат земята и да отглеждат животни. Това училище, в което чрез труда и отдиха се придобиваха нови знания за живота от люлката до гроба. Белов ни накара да оценим „великото просветителско значение на черния ръчен труд”, чрез който човекът си взаимодейства със живата и нежива материя и преминава естествения курс на природознанието. Трудът на земята просвещава и е постоянна „гимнастика на ума”, самата земя е била нравствен спътник на човека, а селската трудова култура е търсела своето въплъщение в словото. И го намирала - преливала от песента в частушка, от небивалицата в приказка, в духовен стих и обредни игри.

Най-красивата и празнична книга на Василий Белов е „Лад”, книга за естетиката на народния бит. Идеална книга, в която е събрано всичко най-добро от селската обредно-битова култура на живота.

Винаги моля студентите да прочетат тази книга, защото те не са виждали истинска руска печка и не могат да си представят колко целесъобразно красиво са живели руските селяни. Те естествено отначало са учудени като онези диваци, които в замяна на шарените боклуци на колонизаторите са им давали сътвореното от природата и естествено ценното. Отначало са учудени, после са благодарни. Белов разказва как се строи дом и как се чисти лен, как се пали банята и как се плете рибарска мрежа, как се белосва печката и как се избелва домашното ленено платно, разказва и за природните поличби, важни за всеки стадий от трудовия живот. Живот, който следвал кръговрата на земята около слънцето и който здраво се е вкопчил в земята. Живот, който се е измервал със знаците на църковните празници, чийто смисъл е възвисявал душата към Христос-Бог.

„Лад” е силна книга. А доколкото този дървен порядък /беловски и селски/ ние с мъжа ми въплътихме в построяването на собствен дом, то ние точно знаем, че този опит може да оживее и написаното в книга да се превърне в реална сила на живота.
„В езика на народа е записана неговата духовна биография” казва богословът Е. А. Авдеенко. Своя лепта в тази духовна биография на народа внесе и Василий Белов. Внесе сърдечното и вековното, като хребет в нашия руски живот. Той показа /и по този начин укрепи/ душевното богатство на руския човек, сърдечната му топлота, искреност и отзивчивост, нравствената устойчивост и добролюбие, търпеливост и срамежливост, христолюбие и генетично възприемане на правдата, които никъде не изчезват, но от всяко изтънчено състояние могат отново да се възродят и разпалят.

Ние, робите на цивилизацията, живеещи в света на пластмасата и генно-модифицираните организми, получихме от нашата селска литература незабележима, но и незаменима милостиня - тя ни свърза с нашата земя, реабилитира правото ни да чувстваме Родината и цялата й тайна и тиха красота, в цялата й историческа продължителност и земна задълбоченост. И тази ценност само ще расте, както расте ценността на дървените постройки, защото те са истинската, съразмерна с човека негова съдба.

И още, още… дървените постройки и жителите им ни научиха да преодоляваме духа на Каин жалостиво и с разбиране.

Била съм в родните места на Василий Иванович Белов, във вологодска Тимониха, известна в целия четящ свят както толстоевата Ясна поляна, както тургеневото Спаско-Луговиново. В селския му дом е запазен този лад, тази своеобразна хармония, която очаква съприкосновението с човешките ръце, за да замеси животът отново. Стои си цяла-целеничка руската печка, строг и печален Бог гледа от червения ъгъл, а лавиците, масите, гърненцата и глинените съдове помнят още майчините ръце.

Отиде си в миналото големият селски свят, но моята печал е светла. Василий Белов успя да пренесе този свят в книгите си.

А на мен все още ми се струва, че може да побягнат гражданите обратно към земята, изцелявайки се и спасявайки се от мъките на цивилизацията.

Желая здраве и всичко добро, скъпи Василий Иванович!

Столетие, 19.10.2012