НА НАШАТА РЕЧ
превод: Пенчо Симов
НА НАШАТА РЕЧ
Ти - в „Господи помилуй” ехтяща с чудна сила,
ти - в песента на Вацлав надмогнала смъртта,
ти - извор чист на нежност и ярка красота,
на порив благороден безсмъртна люлка мила!
Във песента хуситска от вихри гръм вселила
със орловия полет и на лъва с мощта,
ти - в мислите на Колар споделяща скръбта,
ти - чаша с кръв и сълзи душите ни поила,
като нота си тъмна, след миг си бляскав меч,
със мекота на хляб си, като гранит си яка,
свещена, искрометна, любима чешка реч,
кръщение от огън и ручей от тъга,
ти, птицо, смел жребецо, вълщебнице сред мрака,
ти, сфинксе, как за тебе в тревога съм сега!
ПРИ ЗВЕЗДНИ НОЩИ
При звездни нощи често с радост плаха
до баба бях край кладенеца в двора;
край нас акациите шумоляха
от вятъра и ведър бе простора.
Отдавна къщичките спяха вече;
догдето тънеха сред сянка мека,
дочуваше се само лай далече,
нощта пристъпваше без шум, полека.
Не помня вече думите на баба
и от речта й блага, търпелива,
запазил съм до днес представа слаба,
несетно с приказното тя се слива.
Едно си спомням - чувство силно, свято;
като че рухваше над мен небето,
разтърсваше ме странна скръб, която
стопяваше сърцето мое клето.
За баба хващах се; от страх в забрава,
не гледах към съзвездията бели;
кат че по лицето ми тогава
звездици - топли сълзи - бяха спрели.
Небесни сълзи, в скърбите опора
със блясъка си чист и непринуден -
припомням си за баба и за двора,
за нощите край кладенеца чуден…
ЕКЛОГА
В алеите, скрити под сянка незрима,
са струпани купчини жълти листа
и други се ронят - снежинки сред зима,
звездици окапващи с блясък в нощта.
Струи листопадът, догдето стадата
от паша се връщат, пристъпват едва
и сякаш съзираш: копнее земята
на тези листа да отпусне глава.
Летят паяжинки и спират накрая
на някое клонче в смълчания лес.
Със тебе, дете, да съм тука желая,
под тези звезди разтреперани днес:
да гледам в гората - там зимата, ето,
плете от мъглите завеси безкрай;
да гледам в очите ти мили, където
задрямал е идният прелестен май!
***
В сърцето ми все пее любовта,
без нея щях да съм дърво без клони…
И устни на девойка вечно гони
стихът ми, щом се впусне по света…
Живеех, гълъбице, в самота
и грижата главата ми оброни,
но срещнах теб и нови небосклони
разкри пред погледа ми радостта.
Докоснах те за първи път със песен,
със песен вплетох цвете в твоя кок
и с песни зацелувах те, унесен.
Скръбта далеч е. Вече няма тя
да мокри клепките ти с плач жесток -
в сърцето ми все пее любовта.
ТИХА ОБИЧ
Не говоря от какво е
днес сърцето ми обзето,
предостатъчно изказва
в миг на щастие лицето.
Пръскат по брега вълните
празни раковини, пяна;
перлите си най-дълбоко
в мене - като в океана.
НОКТЮРНО
Ако не спеше в мрака тих,
пристъпил бих!…
Видях от падащи звезди
безброй следи,
долавях как достига тук
неясен звук
от пеещ ручей, приглушен
сред мъх зелен,
от тих, недоловим почти
рояк мечти…
И сведох поглед, от печал
погълнат цял…
Ако не спеше в мрака тих,
пристъпил бих!…
СНЯГ
И чакам, чакам с ревност към небето
затуй, че в моето сърце, където
умряла обич скрих, е нужен сняг -
да пада тих и чист, дълбок и благ,
да пада, сякаш е покой, забрава
и сън - но който вечно продължава, -
да пада, сякаш на смъртта е знак.
А нея да разбият няма как.
НАСТРОЕНИЕ
Повява тих ветрец сред клоните навън.
Звучи цигулка тук; в града - камбанен звън.
Сред тих цигулков стон и радостна камбана
необичаен смут внезапно ме обхвана:
оплаквам не неща, загубени от мен,
а бъдна красота - когато в гроб студен
ще бъда; пак ветрец навярно и тогава
над мен ще затрепти и леко ще довява
мелодии, цветя и пролетни листа…
О музика на стих, що няма да чета!
