СОНЕТИ

Франческо Петрарка

превод: Драгомир Петров

ИЗ „СОНЕТИ ЗА ЖИВОТА НА МАДОНА ЛАУРА”

***
Благословен да бъде оня хубав ден
и времето годишно, мястото, часът,
красивата страна, където първи път
от две очи аз бях завинаги пленен.

Благословена - мъката, що сетих в мен,
когато от Амур бях стигнат в своя път,
стрелата му трептяща, струната, лъкът
и мястото дори, където бях ранен.

Благословени - думите, които аз
на моята любима посветих тогава,
въздишките, сълзите, всички изпитания,

благословени - стиховете, писани в захлас,
и песните, които пях за нейна слава,
и мислите ми - в плен на нейните желания.


***
До днес не бях съзирал слънце да изгрява
тъй хубаво и в най-безоблачния ден,
ни подир дъжд небесната дъга пред мен
с тъй пъстри багри небосвода да дарява,

в каквито трепетно видях да засиява -
в деня, когато любовта ме грабна в плен -
онуй лице, с което (аз съм убеден)
не могат тленните неща да се сравняват.

Туй бяха, зная аз, на любовта очите,
обърнати към мене с чар и нежност тиха,
за да направят бледен всеки женски лик.

От тях безмилостно заби Амур стрелите,
които мойте дни завинаги смутиха,
така че още помня с трепет оня миг.


***
След този скръбен ден, трептящ в очарование,
завинаги в сърцето скътах оня лик,
за който ничий стих, на никакъв език,
не е звучал до днес в достойно съчетание.

Обвито в благородство, нейното страдание
и нейния сподавен в тъжна нежност вик
накараха да се запитам в оня миг
- Богиня или смъртна е това създание?

Коси от тънко злато и лице от сняг;
и вежди, под които две звезди пламтяха,
отправяха безгрешно на Любовта стрелите.

Скръбта превръщаше във бисери и в мак
горещите слова, що устните мълвяха;
дъхът й беше огън, а кристал - сълзите!


***
От най-красивите да бъде окръжена,
по-хубава от нея няма на света -
бледнеят те като звезди във утринта,
от яркото и топло слънце озарена.

Тогава, сякаш за съдбата отредена,
Амур ми шепне: да, когато дойде тя,
животът става чуден, но помни: смъртта
ще грабне красотата плаха и смутена.

Ако Природата отнеме на небето
и слънцето, и ветровете, и луната,
ако отнеме на човека мисълта,

водата, рибите, вълните - на морето,
такава пустош ще настане на земята,
каквато, ако скрий очите й смъртта.


***
Измъчен, Любовта неволно пак ме води
отвъд приетото, отвъд вежливостта,
и зная, ставам по-досаден с дързостта
за таз, която моето сърце прободе.

Кормчии пълни със богатства платноходи
не бдят за смъртоносните скали в нощта,
тъй както аз от удара на гордостта
предпазвам мойта лодка в тежките несгоди.

Но дъжд от сълзи с буреносни ветрове
и нескончаеми въздишки днес я гони
(че в моето море е черна нощ и зима)

към нови скърби и пустинни брегове;
сломена от вълни, под тъжни небосклони,
тя плува без платна, за бури уязвима.


ИЗ „СОНЕТИ ЗА СМЪРТТА НА МАДОНА ЛАУРА”

***
Ако Амур не вдъхне друго утешение,
животът силом своя ход ще измени.
Такава болка днес духа ми бремени!
Надеждата умря, но живото стремление

изпълва моя път със страх и със съмнение.
Неутешим, проливам сълзи цели дни.
Разбит - животът ми е кораб сред вълни,
загубил пътя, чакащ своето крушение.

Кормчията на моя кораб е в пръстта,
а неговият дух е горе в небесата.
Оттам за мене той проблясва като зрак.

Но погледа с воал забулва ми скръбта
и му отнема - възжелана - светлината,
а с времето косите ми засипва сняг.


***
Когато в нас цъфтят на младостта цветята,
когато - земна - ни владее любовта,
тя хвърли тленната обвивка на плътта
и все тъй хубава, пое към небесата.

Живителен ветрец за мене в самотата,
тя пак ми дава сили в нова самота;
но искал бих и мен да отнесе смъртта
в света на вечния живот и красотата.

Тъй както мойте мисли вечно я следят,
тъй - бърза, лекокрила, радостна - душата
да я последва иска в своето страдание,

че да отлагам все тъй своя сетен път,
е все едно да бъда жив труп на земята.
Защо не спря тогава моето дихание?