ПРИКАЗКА ЗА ЛЕСА
превод: Иван Коларов
ПРИКАЗКА ЗА ЛЕСА
Този лес е цар прославен -
в дворцовите цветни зали
под крилото благодатно
род до род са се събрали.
Слънце и звезди, и Месец
кичат гербовия свод;
и блестят придворни дами
от еленовия род.
Глашатаи - зайци бързи,
носят вести час по час,
славеи припяват химни,
извори шептят със страст.
В сенките, върху цветята,
по пътеките сред зной -
виждаш пчелните рояци,
мравешкия боен строй…
Скъпа, с мен ела при царя -
нека станем пак деца,
за да продължат играта
влюбените ни сърца.
Ще си мисля: таз природа
влива целия си дар -
по-изящен и от кукла
да е твоя земен чар.
По света ще тръгнем двама -
с обич лесно се живей,
ще отдъхнем край потока,
който под липата пей;
ще заспим, ще ни покрие
липовият цвят с крила,
в сън ще слушаме бучума
от овчарската къшла.
Все по-близо, все по-близо
гръд-жарава, устни-мед…
О, не чуваш ли как царят
свиква мъдрия съвет?
Долу в ручеите бели
грей луната дяволита
и край в нощта се сбира
дворцовата горда свита:
морски кончета сребристи,
едри зубри звездочели
и елени роговити,
и кошути сивобели.
Нашата липа те питат
ний кои сме, размишляват;
а хазайката-липата
тихо с листи прошептява:
- О, елате и ги вижте -
в блян очите им пламтят!
Те се любят всеотдайно,
както в приказния свят!
1 март 1878 г.
НА СЪЩАТА УЛИЧКА…
Пак над уличката стара
грее същата луна,
само ти не се явяваш
зад огряната стена!
Същите листати клони
през оградата цъфтят,
само дните отлетели
моя ден не ще родят.
Твоята душа е друга
и очите ти мълчат,
само аз несменно бия
все един и същи път.
Ах, чаровна и изящна
сред таинствен полумрак,
идваше при мен гальовна
в сенчестия гъсталак.
Ти в прегръдката ми лягаш,
аз към други свят летя:
две сърца се разговарят
и немеят две уста.
Моите целувки бяха
верен отговор в нощта,
нямаше минутка време
да ме питаш за света.
И омаян, аз не знаех,
че цената е една -
ако се опреш на сянка
и повярваш на жена.
Вятърът и тая вечер
си играй като дете,
само ти не се явяваш
зад огряното перде!
1 февруари 1879 г.
СПОМЕНИТЕ
Спомените в късен час
запрепускат ли на стреме,
път познат минавам аз,
както в младото си време.
Над дома ти и сега
всяка нощ трептят звездите,
осветявали мига,
в който бликаха мечтите.
Зад клонатия килим
същата луна изгрява,
сварвала ни да шептим,
вплетени в прегръдка здрава.
И когато люляк свеж
ронеше цветчета млечни,
клетва шепнехме с копнеж
да умрем във вярност вечна.
Ах, нима е отлетял
нашият копнеж среднощен,
щом гласът на извор бял
безутешно плаче още,
щом луната свети пак
през дъбравите зелени,
щом огряват моя мрак
твоите очи засмени?
15-27 май 1883 г.
ЗАЩО СЕ ПРЕВИВАШ…
- Горо, защо превиваш
до земята своя ръст -
няма вятър, няма дъжд.
- Времето ми си отива,
затова снага превивам.
Малък ден, голяма нощ,
капят листите без мощ.
Вятърът люлее клони
и певците мои гони;
вихър вие час по час -
мина лято, иде мраз.
Всяка птица си отива,
затова снага превивам.
Виж над жълтите листа
лястовичите ята
как отнасят на крилете
радостите мимолетни.
Те се нижат ред по ред,
слети с хоризонта блед,
пъргави крила изпъват,
като мигове потъват
и оставят ме в света,
зъзнеща от самота,
сам-сама със черна горест
да оплаквам свойта горест!
Декември 1883 г.
ИМАМ САМО ЕДНО ЖЕЛАНИЕ
Едно желая аз;
върху брега сърцето
да спре във нощен час,
когато спи морето.
Да си отдъхна в мир
наблизо до гората,
да имам над главата
небе от морска шир.
Не искам знаме бойно,
не искам скъп ковчег,
а ложе с одър мек,
изплетено от клони.
И никой зарад мен
сълза да не пролива,
а есенния ден
с листа да ме завива.
Роден за чист живот,
щом извор бял затича,
луната да наднича
през боровия свод.
Студени нощни хали
засвирят ли с тръба,
свещената липа
със клон да ме погали.
В задгробните си дни
не ще съм скитник вечен,
над мене ще цъфти
пак спомена далечен.
Рояк звезди в нощта
зад борови върхари
ще бдят като другари
с усмивка на уста.
Морето с рев страхотен
ще лее бясна страст…
А пръст ще бъда аз
във гроба си самотен.
Декември 1883 г.
