ПОЕЗИЯ
превод: Иван Давидков
ПОЕЗИЯ
Аз знаех, че ти си светкавица
сред небосвода;
аз знаех, че ти си усмивка
на роба свободен;
че ти си цветец,
който плоча надгробна пробива;
следа на търсач
по пътека над урва ронлива.
Аз знаех, че ти си целувка
и дружба, и радост,
и хлебна коричка,
и грозд с ароматна прохлада.
А ти се оказа кръв,
в моите жили запяла,
и слънце, което
огрява вселената цяла;
без тебе, тъй както без майка
и мила родина,
не би ни родила земята,
била би пустиня.
ЕСЕН
Над полята се люшкаше младият месец
и край Ньоман шумеше бориков клонак.
Есента спря в леса, сухи съчки донесе,
буен огън си стъкна в студения мрак.
Буен огън си стъкна, полегна в мъглата,
ала кратък бе нейният сън - изведнъж
с глас на птици тревожни я сепна зората -
беше пламнало всичко нашир и надлъж.
Задимяха гнезда. Тя с тревога голяма
викна птици и вятър на помощ. Беда!
Ала бе се разлял по мъха тоя пламък,
бе обзел лесове и поля, и бърда.
И до днес не дотлява жарта под звездите,
есента неспокойно върви по света,
с буен дъжд тя облива в полето брезите
и целува калините с тръпни уста.
1946
В ГОДИШНИНАТА ОТ УНИЩОЖАВАНЕТО НА ХИРОШИМА
Кой каза, че лежат в пръстта
те - двеста хиляди убити?
Прахът им литна над света,
над бункерите и душите.
Но всяка нощ и всеки ден
аз виждам: те още дишат,
те идват мълчешком при мен
и молят песен да напиша.
Тъга да няма в моя глас,
а обич, щастие и сила…
Но не намирам думи аз,
смълчан над братската могила.
1955
***
Съхнат рибарските мрежи
и в паяжината гъста трептят:
едри звезди вечерни,
бяла мъгла септемврийска,
блясък от нашия огън,
дъх на ветрец
и смехът ти.
И ми е тъжно
когато в зори
в мрежата нищичко аз не намирам,
а пък преди да я хвърля
в морето
аз я раздиплях и търсех звезди,
мъгла септемврийска
и блясък от огън,
и дъх на ветрец,
и твой смях.
Може би всичко насън е било?
Може би ти не си идвала тука,
за да простираш мокрите мрежи,
и се не срещаха
нашите в труд загорели ръце,
нашите сухи от щастие
устни.
1961
***
„Кесаревото - кесарю…”
Аз всичко съм ти дал:
звезди, земя - дори това,
което съм мечтал.
Когато в неизвестен път
зовеше твоят глас,
потеглях - и мостовете
след мене
сривах аз.
Богини много - мамещи
и ласкави
видях,
ала на теб, поезийо,
до болка верен бях.
1962
СТЪКЛАТА НА СТАРИТЕ КЪЩИ
Внимателно
трийте стъклата
на старите къщи.
Те в целия град
са останали няколко само.
Те са виждали повече
от дървесата и паметниците.
Те са виждали повече
и от очите човешки,
които след изстрела
гаснеха.
Внимателно
трийте стъклата,
да не би с тия сенки
от пушек барутен
да изтриете техните сенки
на скъпи вам хора,
които за сетен път
в тия стъкла са се взирали.
1962
РОДЕН ЕЗИК
Обикнах го не само затова, че
във него пееха реки и дебри,
че равнини с трева и клас шумяха
и си говореха в гнездата птици,
че с него лесно би могъл да станеш
поет,
цигулка
или чучулига.
Обикнах тоя скъп език, защото
той бе родил безкрайно тъжни песни
и ми се искаше да пална в него
щастливо слънце и човешка радост.
Затуй ми беше трудно, много трудно
на ей такъв език поет да стана.
1962
