Алла Новикова-Строганова

превод: Стефка Тотева

Пророчествата на Фьодор Михайлович Достоевски

Творчеството на Ф. М. Достоевски (1821-1881) е едно от върховните постижения на руската класическа литература - справедливо го оприличават на космос. Създаденият от писателя художествен свят е толкова грандиозен по мащаба на мислите и чувствата, на дълбочината на духовните проникновения, че представлява сам по себе си необятна вселена.

Феноменът Достоевски се състои в това, че интересът към него в целия свят не само не отслабва, но с времето все повече нараства. Водещите университети на Западна Европа, САЩ, Япония и други страни вече отдавна и достатъчно задълбочено изучават творчеството на великия руски класик не само във филологическите факултети, но и във факултетите по психология, философия, право, социология и други близки дисциплини.

Но в своето Отечество за пророка-Достоевски си спомнят предимно в годините с „кръгли дати”. Със съжаление се налага да констатираме, че Русия в това отношение се представя  в парадоксалната трагикомическа ситуация на „обущар без обувки”, оставяйки трудовете на своя именит съотечественик, също както и много други духовни ценности, в периферията на общественото съзнание. В същото това време усвояването на откритията на Достоевски може да донесе не умозрителни, а практически насъщни резултати за създаването на здрав духовно-нравствен фундамент на съвременното общество.

В своите трудове писателят е поставил остро редица кардинални за човечеството теми и проблеми: каква е природата на доброто и злото, как се съчетават в душата на човека стремежът към саморазрушение и самовъзстановяване - „идеалът на Содом” с „идеала на Мадоната”, в какво е същността и смисълът на живота, как да преобразим света върху основите на духовността, нравствеността, уважението на достойнствата на личността, как да съединим в неразделимо цяло справедливостта, законността, правосъдието. Отговорите на тези и други „вечни въпроси”, над които от векове се мъчи човешкото съзнание, забележителният художник и мислител е оставил в своите произведения, които днес се възприемат като пророчество и предсказание, като дар и задача за непрекъснато усъвършенстване.

Апелирайки към „Вечната истина” Достоевски изразява твърдото си убеждение, че „хората могат да бъдат прекрасни и щастливи, без да губят способността си да живеят на земята. Аз не искам и не мога да вярвам, че злото е нормално състояние на хората.” В новото хилядолетие съвременното човечество живее със същите  упования в бъдещето. „А между другото това е толкова просто: в един и същи ден, в един и същи час всичко изведнъж ще се подреди! - утвърждава писателят чрез един от своите герои на „фантастичния разказ” „Сънят на смешния човек” (1877) - Главното е - обичай другия, както обичаш себе си, ето какво е главното и то е всичко, повече сякаш нищо не трябва, и веднага ще намериш отговорът за себе си. А между впрочем това е стара истина, която билион пъти сме повтаряли и чели, и все не можем да свикнем с нея!” Изразеният в пределно проста и за всеки ясна форма християнски идеал,  заложен в Евангелието, към който се обръща Достоевски „възлюби ближния като самия себе си” (Марко 12:31) по висотата на духовното задание се оказва и до сега непосилен, недосегаем и ненадминат. Новият Завет е нов, но все пак принадлежи към хоризонта на неднешното ни битие.

Изследвайки духовната природа на човека и състоянието на обществото, писателят-пророк в своите открития е предугадил бъдещето. „По дълбочината на замисъла, по широтата на задачите на нравствения свят, разработвани от него, този писател стои съвсем встрани от нас” - пише за Достоевски М. Е. Салтиков-Шчедрин. - „Той не само признава законността на тези интереси, които вълнуват съвременното общество, но даже отива по-далече - навлиза в областта на предвижданията и предчувствията, които представляват цел не на непосредствените, а на далечните търсения на човечеството.”

„Предвижданията” и „предчувствията” на писателя се потвърждават от развитието на историята. В. Ф. Переверзев в статията си за 100-годишнината на класика „Достоевски и революцията” (1921) прокарва мисълта за острата съвременност на неговото творчество в този „момент на великата революционна промяна, в момента на катастрофалното разрушаване на отживелия стар свят и построяването на новия. Достоевски все още е съвременен писател, съвременността все още не е изживяла тези проблеми, които се решават в творчеството му. Да говориш за Достоевски за нас все още значи да говориш за най-болезнените и нерешени въпроси на нашия сегашен живот. Четете Достоевски и вие ще разберете много неща”. Преживявайки за пореден път „катастрофалното разрушение” на устоите, ние и днес можем с пълно основание да се присъединим към тази оценка.

Хаотичното състояние на капиталистическа Русия в „нашето нестабилно време”, когато традиционните ценности и самите понятия за добро и зло започнаха да се измерват със „аршина на късогледата изгода” и станаха размити и относителни, това състояние е охарактеризирано в романа „Бесове” (1872): „сякаш изпод земята изскочиха и подът под краката ни се изгуби”. Твърда опора в този разклатен свят писателят намира в православната вяра с нейните идеали за жертвена любов към Бога и ближния, „защото Православието е всичко”. Тази лаконична формула Достоевски записва в своите дневници, запазили още такива заветни мисли “Нациите живеят с великото чувство и с великата, осветяваща всичко отвън и отвътре, мисъл, а не с борсовата спекулация и цената на рублата”, “В Европа е печалбата, у нас - жертвата”, “Руският народ е целият в Православието и в неговите идеи”. Писателят е виждал в Православието не толкова догматиката, а живото чувство, живата сила. „Вникнете в Православието - призовавал Достоевски, това не е само църковност и обредност, а живо чувство, претворено от нашия народ в една от тези живи сили, без които не може да живее нацията. В руското християнство отсъства мистицизмът, има само едно човеколюбие, един Христов образ, и в крайна сметка това е главното.”

Формално показната, официозната набожност в голямата си част приета в днешно време, води към това, че от Бог остава „мъртъв образ, пред който се кланят в църквите по празниците, но който няма място в живота”. Над това размишлява писателят в последния си роман „Братя Карамазови” (1881). Героят на романа - чистият със сърцето си и помислите си Альоша Карамазов се старае да следва евангелския завет „раздай всичко и ме следвай.” За разлика от фарисействащите и псевдопоследователите на Христа, които се опитват посредством изгодата да приспособяват „към себе си” Божиите завети, Альоша се стреми към абсолютния идеал на висшата Истина. „Не мога вместо „всичко” да дам само две рубли, и „следвай ме” да означава само да отида на литургия.”

Идейно-художествената система на Достоевски като цяло се сформира на основата на дълбоко религиозния светоглед. Основите на християнския мироглед и нравственото развитие на личността изначално се коренят в традициите на семейното възпитание. Руското семейство е имало изгубения днес статус на „малката църква”, където домът е храм, огнището - олтар, семейният начин на живот - благочестие, идеалът - любовта към Бог  и ближния, дружелюбието и взаимното разбирателство между чедата и домочадието. Достоевски си спомня: „Аз произхождах от семейство руско и благочестиво…. Ние в семейството си знаехме Евангелието едва ли не от първите си години….”. Най-ранните си детски преживявания с религиозен характер той пази през целия си живот. Той е запомнил, че когато е бил едва на три години е прочел пред гостите молитвата: „Цялото си упование, Господи, на Теб възлагам, Майко Божия, опази ме под своя покров”, с което е предизвикал у тях радостно умиление, как майка му го е причестявала, когато е бил на две години, и „как гълъбче е прелетяло между двата прозореца.” Възможно е тези първи съкровени впечатления, предизвикани от Светлината и Словото (и едното, и другото са имена на Бога в Новия завет) да са способствали за пробуждането в детето на „новия осъзнаващ себе си и света човек”.

Детската непосредствена религиозност, примиряваща вярата с разсъдъка, впоследствие се утвърдила като осъзнато убеждение. „Дневник на писателя” пази дълбоко изстрадано признание: „Не като момче аз вярвам в Христа и го изповядвам, а моята осанна премина през горнилото на големите съмнения”.

В семейството си Достоевски е бил нежен и грижлив баща, талантлив педагог и възпитател, внимателен към всички прояви на детската натура. Той вършел всичко, което „може да се направи с труд и любов, с непрестанна работа над децата и с децата, всичко, което е можело да се постигне чрез разсъдъка, разяснението, внушението, търпението, възпитанието и примера”. Главната педагогика е родителският дом, уверен е писателят. Основа на възпитателната му доктрина е религиозно-философската идея за човека, като „венец на творението”, за уникалността и неповторимата ценност на всяка човешка личност. За своята първа рожба - дъщерята Соня Достоевски пише на А. Н. Майков през май 1868 г: „Това малко тримесечно създание, такова бедно, такова дребничко, за мен вече имаше и лице, и характер”. В очерка „Фантастична реч на председателя на съда” (1877) четем: „Детето, даже съвсем мъничко, има вече сформирано човешко достойнство”. Този тезис е получил дълбока психологическа и социално-нравствена разработка в трудовете на Достоевски много преди приемането на Всеобщата декларация за правата на човека (1948), където в първата статия се утвърждава правото на достойнство на всеки по рождение: „Всички хора се раждат свободни и равни в своето достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и са длъжни да постъпват един към друг в духа на братство.”

Показаният декларативен призив към световната общност и досега си остава нереализирано добро пожелание. Най-вече заради това, че в главата за посоката на човешките взаимовръзки се поставят стоково-паричните отношения, сметката, егоистичният интерес, което на свой ред довежда до подмяна на Бога с лъжливи кумири и бездушни идоли. Службата на „златния телец” неизбежно води до животински принципи от рода „изяж другите, преди да са погълнали теб” и в крайна сметка се стига до духовно-нравствено подивяване и израждане.

Съвременният прочит на романа „Братя Карамазови” - художественото и духовно завещание на писателя показва, че неговите тревожни предчувствия се сбъдват с поразителна точност. Ето едно от текстуалните потвърждения: „Не е ли обезобразен в него (в света - А.Н.- С) Божият лик и Неговата правда? Имат си наука, а в науката е само това, което е подложено на чувствата. Духовният свят, висшата половина на човешкото същество е съвсем отхвърлена, изгонена съвсем с някакво тържество, даже с ненавист. Провъзгласиха свободата на света, а в тази свобода особено напоследък виждаме само робство и самоубийство. Сякаш светът казва: „Ако имаш потребности, задоволявай ги, защото имаш същите права, както най-знатните и богати хора. Не се страхувай да ги задоволяваш, даже ги умножавай! И какво произлиза от това право да преумножаваш потребностите си? Богатите имат отчуждение и духовно самоубийство, а бедните - завист и убийство, защото права върху потребностите дадоха, но не показаха средствата, с които  да ги задоволиш. Къде ще отиде този нещастник, който е свикнал да задоволява безчислените си потребностите, които сам си е измислил? В уединение и отчуждение, без да се интересува от другите. И стигнахме до това, че натрупахме повече вещи, а радостта стана по-малко.”

Нито науката, нито социалните реформи са способни да изведат човека и обществото от разяждащото го състояние на всеобщо отчуждение. Писателят показваше безсилието на прагматичните и рационални подходи, а също така духовно-нравствената несъстоятелност: „Никога хората няма да могат нито чрез науката, нито чрез ползата безобидно да се справят нито със собствеността, нито с правата си. На всеки няма да му достига, ще роптаят, ще завиждат и ще се изтребват.” Достоевски предупреждаваше за това, че зависимостта от материалните интереси, ръстът на индивидуализма и катастрофалният разпад на личността при загуба на висши идеали и вяра в Бога, ще доведе човечеството до антропофагия (човекоядство).

Духовното начало, „божията искра” е първостепенното, това, което различава човека от другите същества. В същото време „не може изведнъж да станеш човек, трябва да се пресъздадеш вътре в човека.” Писателят справедливо считаше, че за изграждането на личността само разум и образованост не стигат, защото „образованият човек не е винаги честен човек и науката все още не гарантира доблестта на човека.” Още повече че “образованието понякога съжителства с такова варварство, с такъв цинизъм, че да ви стане омерзително.”

Родителите, наставниците, учителите - всички, на които е поверено възпитанието на младите души е необходимо постоянно да се грижат за самовъзпитанието си и самодисциплината: „Ревностният баща е длъжен понякога съвсем да превъзпита себе си в името на децата си”. „Ние не трябва да се превъзнасяме пред децата, ние сме по-лоши от тях” - казвал писателят - И ако ние ги учим на нещо, за да ги направим по-добри, то и те ни правят по-добри, от докосването ни до тях. Те очовечават нашата душа”. На бащите от едно семейство, които „са се откупили от дълга и родителската грижа с пари и считат, че всичко са свършили” Достоевски напомня, че „малките детски души искат непрекъснато и неуморимо да са с вашите родителски души, изискват вие да бъдете за тях, така да се каже духовно на висота, като предмет на любовта, на великото нелицемерно уважение и прекрасно подражание”. В „Братя Карамазови” е изразена заветната мисъл за особената още „в ангелски чин” природа на детето: „Децата, докато са деца, до седемгодишна възраст, например, страшно се различават от хората, те са съвсем различно същество, от друга природа”. Всичко това ни връща към евангелската заповед „Бъдете като децата”. Христос казва на учениците си: „Ако не се обърнете и не бъдете като децата, няма да влезете в царството небесно”. /Матея 18:3/.

Писателят следил религиозно-нравственото формиране на своите деца и посочвал грамадното универсално възпитателно въздействие на Светото писание: „Библията принадлежи на всички, и на атеистите и на вярващите. Това е книга на човечеството”. На прага на небитието, той четял на децата си новозаветната притча за блудния син. И умрял с Евангелието в ръце.   Новият завет, изпращайки писателя във вечността, му се разкрил с думите на Христа „Не ме възпирай, защото така подобава да изпълним великата правда”.

Съвременниците на Достоевски пазят спомени за отношението му не само към своите, но и към чуждите деца.Тяхната съдба постоянно тревожела съзнанието и душата му: „Децата са странен народ. Те ти се присънват и ти се привиждат.” Християнското възпитателно credo на Достоевски е получило многообразно въплъщение в дневниците му, писмата, бележките, публицистиката, а най-дълбоката разработка е в художественото му творчество - без изключение във всички произведения. Може да се твърди, че творчеството на писателя като цяло е своеобразна религиозно-педагогическа поема.

В този смисъл „Юноша” (1875) в пълния смисъл на думата е „роман на възпитанието”. Главният му герой - встъпващият в живота Аркадий Долгоруки е поробен от лъжливата идея „да стане Ротшилд”. Той смята, че парите са единственият път, чрез които „може да стигне до първото място даже и едно нищожество”. В черновите на „Юноша” е охарактеризирана ситуацията, на чиято почва се раждат идеите за престъпното забогатяване: „Срутиха се основите на обществото под натиска на революционните реформи. Морето помътня. Изтриха се и се заличиха границите между доброто и злото. Сега не можеш да живееш честно.” В същото време, според убеждението на писателя, „основните нравствени съкровища на духа, по своята същност и в крайна сметка, не зависят от икономическите сили”. Юношата постепенно се освобождава от маниакалната цел за забогатяване, постигана чрез всякакви средства. В стремежа към праведен живот се осъществява  и „възраждането на падналия човек”.

 В „Юноша” и в „Дневник на писателя” Достоевски изследвал също така проблема за „разпада на семейното начало” и стигнал до извода, че „случайността на съвременното руско семейство се състои в загубата при съвременните бащи на всякаква обща идея в отношението им  към своите семейства, обща за всички бащи и свързваща ги един с друг, в която те самите вярват и биха научили децата си на тази вяра в живота, самото присъствие на тази обща, свързваща семейството и обществото идея, е вече началото на реда, на нравствения ред, разбира се, подложен на промяна, на прогрес, на поправка, но все пак - ред.”

Със загубата на общата идея и идеалите също така отвътре се разрушава хармонията на съвременното семейство. Понятията: съпружество, семейство, бащинство, майчинство, детство - духовно се опустошават и стават само правни категории и термини на Семейния и Граждански кодекс. Отношенията в семейството вече се изграждат не върху непоклатимия „камък” на духовно-нравствения фундамент, а върху „пясъка” на формално правната връзка на страните в брачния договор, гражданско-правния договор, наследствените права и т.н. Ако я няма дълбоката духовна опора, върху която е изградено семейното огнище, то семейството е ненадеждно и нестабилно и се превръща в „случайно семейство” - по определението на Достоевски.

„Болните”въпроси „кой и защо е виновен?”, как да спрем детските страдания, „какво да направим, за да не плаче детето” - с особена сила са поставени във „великото петокнижие” /”Престъпление и наказание”, „Идиот”, „Бесове”, „Юноша”, „Братя Карамазови”/. Между идеите  на последния роман е и съкровената мисъл - нито едно постижение на световната хармония не струва колкото „една сълза на измъчено дете”.

По спомените на известния руски юрист, литератор и обществен деец А. Ф. Кони Достоевски „безгранично обичал децата и се стараел с думите си и делата си да ги защити от насилието и лошия пример. Но с децата според юриста е свързан, покрай святата задача да ги опази от насилия и нравствен упадък, и още един от най-важните и трудни въпроси - за прилагането на углавното  наказание”. Знаменитият адвокат настоятелно съветвал колегите си юристи в такива случаи да сверява своите решения с Достоевски, „всеки, който поиска задълбочено да подлага децата на наказателно преследване, неведнъж трябва да търси разяснение, съвет, поука на страниците, написани от техния приятел и застъпник”.

Посещавайки колониите на малолетните престъпници, Достоевски стига до извода че именно „зверски равнодушното” отношение на държавата и обществото към младото поколение унищожава в душите им всякакви  „следи на човечност и гражданственост”. Писателят намира за „недостатъчни” съществуващите в юридическата система „средства за превръщането на една душа от порочна в непорочна”.

„Ако нещо пази  нашето общество даже в наше време и дори престъпника поправя и го преражда в друг човек, то това е единствено пак Божият закон, който се възприема като собствената му съвест” - разсъждава писателят в „Братя Карамазови”. Своите въжделения той е изразил чрез думите на „руския монах” - стареца Зосима:  „Ако цялото общество се превърне в църква, то не само съдът на църквата ще повлияе на поправянето на престъпника, както това сега не може да се случи, но може би и настина самите престъпления ще намалеят с невероятни размери. Но и църквата, без съмнение, би разбирала бъдещия престъпник и бъдещото престъпление по съвсем друг начин, не като сега, и би съумяла да върне отлъчения, да предотврати замисляното престъпление и да възроди падналия”.

Загубата на вярата в Бога и безсмъртието, заглушаваща гласа на съвестта, води до престъпната теория, че „всичко е позволено”, към властта на „елитите” над „мравуняка”, на „слабосилните бунтовници”, които накрая „ще станат послушни”. „Покорното стадо” няма сили да понесе свободата, а също така и нравствената отговорност, дадена от Христос, затова ще поднесе тази свобода в нозете на „избраните”. В легендата на Иван Карамазов за „великия инквизитор”, този наследник на Римската империя изгражда своята власт върху „чудото, тайната и авторитета”, върху всичко, отхвърлено от Христос при преодоляването на дяволските изкушения. Инквизиторът, както преди, привлича хората с идеала на Христос: „Ние казваме, че Ти се покоряваме и господстваме в Твое име. Ние ще Го излъжем пак, че няма да те допуснем в себе си”. В действителност властта се е отрекла от Бога и служи на сила, насочена в противоположна посока: „Ние не сме с Тебе, ние сме с него, това е нашата тайна. Ние взехме от Него това, което Ти с негодувание отхвърли, този последен дар, който той ти предлагаше, показвайки ти земните блага, ние взехме от него Рим и  меча на кесаря и обявихме единствено себе си за земни царе, за единствени царе.”

Именно антихристиянското римско право лежи в основите на руското законодателство. Сега задълбочени учени констатират неразработеност в правото на аксиологичните и антропологичните подходи. Според справедливите разсъждения на съвременните правоведи „в правната наука ние сме свикнали  с непосредствените измервания на правните явления: престъпност, деликтност, знания за правата на населението и т. н. Нашето право все повече се изражда в наукообразно законодателство. Правото ни трябва да се измени. Юриспруденцията, изградена върху римските заробващи условия, трябва да приеме нова творческа форма в руския правен психологизъм, чийто изразител беше Ф.М.Достоевски”. Въпросите, повдигнати в творчеството на класика „за абсолютното право, за отношението на правото към вечните ценности - вяра, Истина и справедливост” не могат и не трябва да остават на заден план в обществено-правното съзнание.

Достоевски счита, че съвременна Европа е тръгнала по пътя на „великия инквизитор”: „В много от случаите църкви няма и не са останали, има само църковни служители и великолепни сгради на църкви, самите те отдавна се стремят към преход от низшия вид като църква към висшия вид като държава, в която съвсем да изчезнат. Така, струва ми се, в крайна сметка е в лутеранските земи. В Рим повече от хилядолетие за църква е провъзгласена държавата”. На църквата в държавата е отреден „някакъв ъгъл и то под надзор и това в наше време е повсеместно в съвременните европейски страни”. По този начин се развиват сега и руските църковно-държавни отношения.

Пътят на православна Русия според Достоевски трябва да е друг: „Според руското упование и разбиране не църквата трябва от низш във висш вид да се превръща в държава, а държавата трябва да върви по пътя на превръщането й в църква и нищо повече от това”.

В дискусията за църквата и държавата старецът Зосима, независимо от скепсиса на опонентите си, („това изглежда е осъществяването на някакъв идеал, безкрайно далечен, във второто пришествие… Прекрасна утопична мечта за изчезването на войните, дипломатите, банките и прочее), изразява несъмнена вяра в преобразяването на живота: „Наистина християнското общество само още не е готово и се крепи на седем праведника, но тъй като те не обедняват, то всичко все още е непоколебимо в очакване на своето пълно преображение от общество с почти езически съюз в единна вселенска и владическа църква. Това ще бъде, и ще бъде, дори и в края на вековете, защото му е съдено да стане. И не трябва да се притесняваме от времена и срокове, защото тайната на времената и сроковете е в Божията мъдрост, в Неговото предвиждане и в Неговата любов. Според човешките сметки това може да изглежда още много далече, но според Божието предопределение може да е съвсем близо, пред вратите ни”.

Една от най-важната от системата идеи на Достоевски е мисълта за личната нравствена отговорност на всеки за състоянието на собствената си душа и за съдбата на целия свят: „Всеки човек за всичко и за всички е виновен, поради греховете си. И когато хората приемат тази мисъл, ще настане Царството небесно, вече не в мечтите им, а в действителност”. Според писателя да се занимаваш със социално-политически преобразования преди християнското преобразяване на човешката душа е все едно да поставяш „каруцата пред коня”: „За да преобразиш  света по нов начин, трябва хората сами да се обърнат към другия път. Докато не станеш брат за всеки, няма да настъпи братството.”

На упреците за утопизъм, писателят отговарял, че е „реалист във висш смисъл”. Всичко се сбъдва по Достоевски. Животът потвърждава дълбоката правота на заветните му идеи. Писателят ни е завещал неординерни и не леки за изпълнение идеи: да не допуснем „сваляне на тази вяра, на тази религия, която е създала нравствените основания, направили Русия свята и велика”, „да влезеш в борба” с „ужасните впечатления”, „мрачните картини”, „да ги изкорениш и да насадиш нови”, „чисти, святи и прекрасни”. Въпреки изминалото време значимостта на тези задачи никак не е намаляла.

Опитът на писателя по религиозно-философското, социално-психологическото, етико-естетическото осмисляне на проблема на битието - „жаждата за правда и права”, както го е формулирал Достоевски, както и  преди изисква сериозно усвояване и може да изиграе неоценима роля в духовно-нравственото развитие на нашите съотечественици, стига те да не се уподобяват на библейските юдеи, гонещи „пророците в своето отечество”.