Антонин Сова

превод: Пенчо Симов

В алеята шумят листа,
над къщите луната шета.
Излез, да тръгнем вън, в нощта
възпяват всяка красота
с наивния си химн щурчета…

Луната всичко насъбра
във мрежа синя и голяма…
С прозорците си поигра,
за иг над плетищата спря,
обходи стрехите от слама…

Разбуди тя с отблясък свой
потока, китната градина,
раздвижи тихия покой
на спящи кътчета безброй,
в конюшнята над коня мина…

Дъхтят горещите поля,
копнеж безумен ги обхваща…
Душата ми не би могла
сега да свие в сън крила,
изпълнена с любов растяща…

Отдавна бе… Усетих как
в прегръдка тя ще ме обвие…
Изпий ме - с устни даде знак.
Сърцето каза; чуй ме пак.
Очите: чакахме те ние…