Владислав Броневски

превод: Димитър Пантелеев

ВЯТЪРНИ МЕЛНИЦИ

С вятъра сплитат те мишци и длани,
облаци късат със своята гръд.
Скърцат и стенат и в кръг се въртят,
и заглушават кресливите врани.

Тяхното рамо със грохот се движи,
тежко поемат с гърдите си дъх.
Бягат върбите, а селските хижи
гаснат, бледнеят със шапки от мъх.

Дървени длани размахват без радост,
скърцат, дълбаят, безспирно кръжат,
влачат мъглите над росни ливади,
на ветровете прокарват път.

Вечери, в мед и във сяра обвити,
сипват им пълни чували зърно.
Мели се гъстото черно брашно,
пада във звездната вис като в сито.

Слънцето лиже с език всяка гранка,
валя се в пламъци залезът къс.
В тоя миг всяко крило става кръст,
виждам на всеки кръст моята сянка.

Давят, душат я до утрото ранно
с пръсти прогнили, по-остри от вик.
………………………………………
В утрото, цяло във кърви заляно,
моята сянка изчезва във миг.

1925

ГРИЖА И ПЕСЕН

Може би все тъй животът ще се плиска
още година, още две, още хикс…
Черният лебед на моята мисъл
бавно отплува по Висла към Стикс.

Знаех какво трябва тука да правя,
как да живея под мрачния свод.
не с груби сметки, не с реч лукава
леко изграждах стих и живот.

Ала тъгата страшно прояде
на мойта песен сърдечната мощ.
Само викът на горката младост
глухо пронизва тъмната нощ.

Но в този вик има младост и сила.
Нека гръм падне днес върху мен.
От този свят аз не чакам милост,
на този свят ще извикам аз: не!

1932

РИСУНКА

О, земьо моя, скъпа и чиста,
не спя, а тъна в спомени ранни,
дращя несръчно и върху листа
раснат огради, къщи и бързеи,
цъфнали люляци - сини, уханни,
и сред моравата - момини сълзи -
цвете любимо на майка ми клета, -
пейка оплетена в листи и клони,
дъб, който няколко века в полето
своите листи и жълъди рони.
И защо слушам с радост безмерна
звън, който леко звъни за вечерня?
Слънцето бавно потъва във Висла.
Малко момче - за какво ли си мисля?
За пролетта ли, за крушата стара?
Седем часа в здрачината ударя,
крушата клони широки разгръща,
расне на листа старинната къща.

О, днес защо съм невесел и смръщен?

КАМБАНАТА В ПЛОЦК

Камбаната за мъртвите край Варна
звъняла девет пъти.
Умирали крале и войни
в полята бойни,
а тя звъняла девет пъти
в здрача мътен.

Течала Висла из полята,
червено слънце лижело вълните,
чернеели смълчаните гори,
сивеела от мъка равнината
и замъкът сред равнината синя
стоял като светиня.

Тъй е било години и столетия -
така ги помня аз и моя дядо.
Под кестенът зад селската река
държахме здрача във ръка
като упойно цвете.

И тоя звън ехтеше във небето синьо
като тътен,
девет пъти
и стотици години.

В сърцата ни какво остана,
заслушани във старата камбана?
Да устоим,
тъй както някога край Варна устояхме,
и да умрем във своя край любим.