ИКАР
превод: Найден Вълчев
ИКАР
Априлското утро е вече заглавие светло,
с което започва голямата книга.
Аз знам, че във нея не мога ни ред да прибавя,
обаче така се вълнувам…И просто си спомням.
…Небето в зениците пада, пропада.
Звездите едреят и тяхната огнена тяга
кръвта разиграна по жилите тласка…
Така ти, приятелю мой, мой брат по епоха,
летеше в априлското утро.
Навярно и с птицата тъй е:
щом сети се, че има крила - зажаднява
и в тях да се плисне надречният вятър.
А инак -
земята не бе ли за тебе заветно гнездо?
Със хляба й труден, със солта й и с грешния мед,
със студената глътка вода,
от която изтръпват зъбите?
Нима не ти пя върху тази пръст люлчина песен
дъждът по зелените струни на бора?
Не мога дори да помисля, че всички стрелки
по всички часовници на любовта
до днеска не са ти отмерили щастие земно.
Какво ти не стига на теб на земята,
човеко?
Вселена открай и докрай покорена.
Звезди под нозете ми. Само това.
1941
Прашен път. И глад. И няма де да свърнеш.
Каменно - сърцето. В погледа - печал.
Изверго, ти няма жив да се завърнеш,
но каква ли мъст аз тук ти бих избрал?
Съд ли земен или Божия голгота?
Стреляш, грабиш, палиш, газиш, сееш смърт…
Мене ти, тъй като птица от гнездото,
ме прогони днес от този черен път.
Но в дима аз виждам майка си срещу ми.
Тя би се отвърнала от мен,
ако
някога забравя страшните й думи.
Чуй ги:
“Зъб за зъб и за око - око!”
Де ли плаче днес и де ли не заспива?
Но с това за мъст ме благославя тя.
Зъб за зъб и за око - око.
Отивам
и за нея, и за Литва да мъстя.
КИПАРИСЪТ
О, кипарисът! Пианистът,
със пръсти морските вълни
въздигащ в небесата чисти
при звездните им висини.
Роял му е морето. Свири
източен в дългия си фрак
и някого високо дири
във лунния и нежен мрак.
Звездата вика той - да слезе
при него в тъмното. И тя
полита, слиза, но изчезва
с едно “Довиждане” в нощта.
Морето в този миг застива.
А той - един отчаян Лист -
забравя опуса, мотива
и пак е само кипарис.
ЗЪРНО
Неизвестно как днес моят стих прегърна
мъничкото зърно,
ръженото зърно.
То по-малко е от нокътче момчешко,
но в дланта ми
като планина е тежко.
То ръката ми откъсва -
че не зрънце
аз държа - държа едно голямо слънце.
Сякаш че държа море и морска буря,
земното кълбо,
светът в миниатюра.
Безпределна тяжест
мойта длан усеща.
Затова е тъй корава и гореща.
Облата земя,
дъждът и зноят летен
са родили това зърно във полето
и прилича то -
по прилика синовна -
и на слънце, и на капчица дъждовна.
То е малко,
то е дребно,
то е скромно,
но кръжи над нас по орбита огромна
и ако набъбва все тъй непрестанно,
би могло планета
и звезда да стане.
То сърце е на всевечната вселена,
то смъртта пронизва
с копийце зелено,
то е вечно
и безсмъртно е, защото
във сърченцето му се таи живота.
Вятърът люлее
ръжените ниви,
да ги чуем ние. За да сме щастливи.
***
За мен си ти една среднощна песен
и славеев предутринен хорал,
с които слизаме като във бездна
при нашия оранжев стар корал.
Той целият искри, о, той ни мами
към своята подводна синева,
където спят какви ли не измами
за теб и мен при дънната трева.
Той чака двама ни и би се радвал,
ако ни слее там, във своя свят,
така че след подводната ни сватба
да не потърсим вече път назад.
Че изпободе ни тук тази роза
със своите настръхнали бодли,
че само песента ми в тази проза
над капките ни кръв ще се смили.
Да тръгваме. Коралът е изпратил
за нас оранжевия свой кортеж:
там златната си сватба ще направим,
запалили угасналата свещ.
ЛЮБОВ
Един ден ме спря любовта:
- Полети! - Полетях. Ослепя.
И сред Млечния път във нощта
се при чужда звезда озовах.
- Но отде имаш тези криле? -
все ме питаха хората. - Ти
да не ги изгориш. Не поле,
а небе е там. Я, не лети!
Бе начало на всичко това.
Беше коренът, който роди
един свят - от две прости слова
до високите сини звезди.
Викат земните жители: - Ей,
де го него, чудакът крилат?
Но аз можех да кажа “Здравей”
на земята от звездния свят.
И все пак си припомних смеха
сред зеления хмел в утринта.
И си спомних на хляба дъха.
И резливия вкус на солта.
И от мъртвата пустош не знам
как земята далечна видях…
Ти ме чакаше може би там,
във звездите бе взряна със страх.
И аз слязох. И с плаха душа
срещу тебе седя мълчалив -
свойта дреха попътна суша,
пуша свойта луличка щастлив,
сам усетил, че сивият ден
се от твойта усмивка краси.
Гледаш дълго и тъжно към мен:
снежнобели са мойте коси,
и разбираш - до звездния мрак
и да стигам по звездна бреза,
днес отишъл - аз утре съм пак
при солената твоя сълза.
ЧИНАР
И стреснат, учуден, захласнат,
аз гледам как в мрака пред мен
към звездната вис се понася
дъхът на чинара зелен.
А трима сме само: чинарът,
вълните солени и аз -
отпуснал душата си стара
и дал на сърцето си власт.
И те нависоко политват,
а с тях и вълната в нощта
се дига - дано в далнините
да стигне звездите и тя.
Дълбоката нощ ни подема
за полет със звън поривист
и пеят душите ни земни
високо във звездната вис.
