Сюли Прюдом

превод: Йордан Ковачев

ИЗ „САМОТИ” (1869)

СТАЛАКТИТИ

Аз обичам пещерите дето
факелът тъмите разкървява,
и от ехо трепетно подети
шумовете на въздишка стават.

Виснат там от свода сталактити,
град-сълзи от мъка вкаменени,
капките им едри и набити
ронят се таинствено пред мене.

Струва ми се, че във тъмнината
скръбен мир от векове владее,
и пред тез сълзи от влага свята
що от смръзнал плач и днес се лее.

Мисля за душите огорчени
стара обич що безспир терзае,
в тях сълзите са така вледени
и във тях тъй нещо все ридае.

РАДОСТ БЕЗ ПРИЧИНА

На свойте скърби зная причините горчиви,
но някога не зная как идва радостта;
понявга се пробуждам във трепети щастливи,
и странен чар достига от неизвестността.

Нахлува в мен и в къщи едно небе засмяно,
горя в любов към всичко и без да знам защо
сияя. Туй не трае ни час и пак набрано,
надига се на мрака зловещото тесто.

Как идват и от де са тези мигове честити,
тоз рай полуотворен за да надзърнем в миг,
и тез звезди без име на времето в нощите,
които прелетяват с преходен в нас светлик?

Дали Април забравен разгаря сила млада,
за пролет възродена от неочакван зов,
като внезапен пламък във догоряла клада?
Или е знак далечен за бъдеща любов?

О, не. Туй не е спомен за времето блажено,
ни бъдещата обич предсказва туй у нас:
а щастието чуждо в безкрая заблудено,
сгрешило в път сърцето огрява ни за час.

ЛЕБЕД

В езерото, по водите тихи и дълбоки,
гони лебедът със свойте плавници широки
хладните вълни и плава до самия бряг,
с пух блестящ върху водите като пресен сняг.
А крилете му могъщи трепетно разкрити
на зефира го понасят леко над водите.
Своята прекрасна шия дига над тръстта
и самодоволно гледа миг в околността,
а след туй на арка стройна сръчно той я вие
и из снежна гръд с услада клюна тъмен крие.
Някога по бреговете се разхожда той
и тържествен се поклаща в сянка и покой,
гази по тревите сочни и самин отива
там де пещера студена тъмен вход разкрива,
дето извор сред гъстака с вечна чистота
в песен тихичко оплаква свойта самота.
Лист на лебеда щом леко падне от върбата
по-блестящи разцъфтяват в сянката перата.
Някога се той отправя в езерната шир
и се гордо приобщава с бляскавия мир,
там де слънцето най-ярко образ отразява
лебедът на своя блясък сам се възхищава.
А когато се изгуби езерният бряг
и тайнствените сянки почнат своя бяг,
в час на пурпурния залез щом замрат лъчите
и далече на тревите не трептят тревите,
и от птиците вечерни се не чуе глъч,
а светулка в тъмнината носи своя лъч,
езерото отразява в свойта шир звездите
и небето преповтаря вътре във водите,
лебедът главата слага в пуха нежен свой, -
между два небесни свода, спи спокойно той.

МЛЕЧЕН ПЪТ

Рекох на звездите вечерта:
„Вий не ми изглеждате щастливи,
погледът ви в мрака на нощта
лее ласки нежни, но горчиви.

Струва ми се горе, че трепти
траур бял на хиляди девици,
с болката на вечни мъченици
носещи запалени свещи.

Вий, звезди, не сте ли огорчени?
Или сявга сте в молитвен час,
та сълзи във тиха скръб родени,
не лъчи вий роните над нас?

О, прамайки звездни на човека,
плачете от болка в тъмна вис…”
Те казаха от простора чист: -
„Ний самотни тук трептим от века…

Ти ни виждаш близки, но далеч
ний една от друга отстоиме,
друг не вижда ние как блестиме
и за нас да каже блага реч.

Ний горим сами в далечините
не разбрани днес, като преди.”
Казах им: „Разбирам ви, звезди,
че приличате си вий с душите!

Като вас те бляскат в самота,
със безброй души наглед сближени,
но от студ световен разделени
греят в тишината на нощта.”

МОЛБА КЪМ ПРОЛЕТТА

Ти, която всички разцъфтяваш
и на всеки грохнал дънер даваш
               плаща златоткан,
устните с усмивка разцъфтяваш,
               а сърцето с блян;

ти, която сред калта ливада
сееш и красиш я с трева млада
              и цветя безброй,
и прониква в всяка мрачна сграда
              зракът светъл твой!

Пролет моя, пролет обичлива,
гроб когато твоят злак покрива
              в него ти иди
и в сърцето мъртво сила жива
              с ласка възроди!

Нека тъмнината неизбродна
не те прави слаба и безплодна,
              пролетна любов!
Отнеси на мъртвите в сърцата
радостна мечта за светлината
              и за живот нов!

МОРЕ

Морето с яд бучи и стене
и гърчи се с нестихващ вой,
като гигант с гърди ранени,
с очи от болка ужасени,
що търси здраве и покой.

Надига се гръдта висока
и грохва бясно да гребе,
но спре ли болката жестока,
с усмивка светла и широка
то гледа синьото небе.

Тогава то земята дири,
край корабите нежно пей;
трепти на леките зефири,
въжата свирят като лири
и корабът се в път люлей.

Морякът чува как морето
му дума: „Братко мой, прости;
аз нямам злоба във сърцето,
но то от мъка е обзето
и бясна болка го гнети.”

И после пак се разридава
и бяга лудо от света,
като душата величава,
която свойта скръб познава
и я понася в самота.

НОЩНИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ

Пътувах сам и тъжен, и щом припадна мрак
            прибрах се във хотел старинен,
в най-древна стая мене отведе млад юнак
            през дълъг коридор пустинен.

Прострях се да почивам в широкото легло,
            от ляво със два лъва мрачни,
прозорецът бе пъстър, с готическо стъкло,
            с завеси бели и прозрачни.

Смълчан и неподвижен аз леко се опих
            от сока нежен на луната,
кога достигна мен от нейде шепот тих,
            тревожен шум във тишината.

След туй далече много затрупаха безчет
            бухалки от вършитба стара,
а подир тях по-близо, дървари дълъг ред
            сечаха с брадви на превара.

Търкаляне гръмливо след туй нощта смути,
             като че от кола железна,
която дракон бесен влече я и лети
             по сипей каменлив към бездна.

Изсвирване внезапно в безкрая на нощта
             замре с напрегната прокоба,
като викът отчаян на тоз що в самота
             пронизан е от дива злоба.

А с пълна пара после стоманен тежък влак,
             чух да лети из равнината,
отмина на далече, а в пушек и във мрак
             след него му замря следата.

Чудовището бясно стъклата раззвъни
             в един миг - до като отмине,
заспалото пиано във къта разсъни,
             разклати старите картини.

А на ковьора древен, ловецът Актеон
             изтръпна до Диана плаха,
вар - пластове големи от стария потон -
             върху часовника паднаха.

И всичко пак утихна. Дълбока тишина
             крила във стаята разгърна,
а пък нощта смутена със нова тъмнина
             над старото легло се върна.

Сърцето ми, обаче, не стихна пак за сън,
             все чувах грохот от далече,
летеше и шумеше, въздишаше на вън
             тоз век що си отива вече.

СТАРОСТ

Години, долетете! Аз чакам възрастта,
когато ще протича кръвта и без да пари,
и удоволствията си губят младостта,
за да живея кротко със мойте мъки стари.

И любовта когато ще бъде за напред
без треската пламтяща на бурните целувки,
за бъдеща покруса, кога не идва ред,
как щедро ще раздавам аз нежност и милувки!

Блажени са децата, които срещна аз!
Училището тяхно ще пренеса в гората;
честити тез младежи ще чуят моя глас!
Ако обичат зная за тях утеха свята.

И няма з да казвам: „О, беше по-добре
през мое време нявга”, че скъпото тогава
то мойта младост беше и за да разбере
пак огън млад, сърцето с младежи ще остава.

Без скръб за да старея ще спомням всеки час
онуй що тук преминах от жива младост воден,
красивото, доброто и вътрешния глас
да мисля и до гроба като човек свободен.

А вас каква ли сила ще отстрани от мен,
жени, когато страсти не ще горят в гърдите,
и в хубостта ще виждам спокойно възхитен
чист образ на човека от времена честити.

Ще мога ли от върха на мойте тихи дни
живота безметежно пред мен да съзерцавам,
тъй както от призвездни планински висини
в мъчителни извивки реките наблюдавам!

АГОНИЯ

Вий, които ще сте покрай мене
                        в моя краен час,
дайте в звуци, не в слова студени
                        да почина аз.

Музиката гали и лелее
                        от света далеч,
нека някой мойта скръб люлее
                        не със празна реч.

Сит на думи сявга в тях намирам
                       от лъжи следа,
чар ми трябва, а не да разбирам
                             на слова реда.

В музиката да замре душата
                    и тъй без да ща
да прилее в кротък сън тъгата,
                    а съня - в смъртта.

Вий, които ще сте покрай мене
                    в моя краен час,
дайте в звуци стройно наредени
                                да почина аз.

Намерете мойта дойка бедна,
                    стадо води тя,
и кажете моята последна
                    лудост пред смъртта.

Че желая тихо да попее
                   някой стар напев,
проста песен, що се вечер лее
                   от овчарска цев.

Тя е жива. Людете в селото
                  не тъй лесно мрат,
аз от тез съм, що в борба със злото
                  лесно се хабят.

О, да бихме двамата остали,
                  както е било!
Тя ще пее и с ръка ще гали
                          моето чело.

Любовта й в погледа ще зърна,
                       както в младини,
с песента й древна ще се върна
                     в мойте първи дни.

Да не сещам болка как раздира
                      моите гърди,
и човекът в мене да умира,
                      както се роди.

Вий, които ще сте покрай мене
                     в моя краен час,
дайте в звуци, не в слова студени
                                 да почина аз!

ПОСЛЕДНО УСАМОТЕНИЕ

Сред живите в тоз свят е вечен маскарад,
и никой както ще, ни ходи, ни приказва,
езикът - мисълта прикрива и замазва,
човешкото лице е с маска с вид познат.

Но идва час кога откъсва се телото
от хитрата душа, повикана далеч,
в покоя на смъртта избистря то челото
и съучастник, не - свидетел става веч.

Тогава тъмен рой от задни мисли черни
от волевата мощ потиснат и прикрит,
се дига и пълзят по образа открит
на всичките дела причините им верни.

Сърцето що таи на образа личи,
и грижа с весел смях се вече не прикрива,
не лъжат с взор лукав и мъртвите очи,
неказаната реч на устните застива.

От смръзналия труп признания безброй
разгънати струят потекли след душата,
човекът без да ще разкрил си същината
изглежда чужденец за всеки близък свой.

Добрият веселяк сега злоби се злобно,
най-мрачните черти застиват в язвен смях,
и всички люде мрат във искреност неволно
и тази искреност е страшното във тях.

ИЗ „НАПРАЗНИ НЕЖНОСТИ” (1875)

МОЛБА

Да би знаяла как се връща
самотникът във своя кът,
би минала край мойта къща
                        по някой път.

Да би знаяла как потайно
от поглед чист духа трепти,
в прозореца ми взор „случайно”
                          ще хвърлиш ти.

Да би знаяла колко мила
ще грейне в моя дух зора,
до моя праг се би отбила
                       като сестра.

Да би знаяла във душата
за теб каква любов пламти, -
без да се бавиш през вратата
                          ще влезеш ти.

НА БРЕГА НА ВОДАТА

Да седнем двама на брега покрай водата,
                          да гледаме как тя блести;
и двама ний пак да следим как в небесата
                          самотно облаче лети;
над хижа бедна сив дим блуждае,
                          ний двамата да го следим,
а ако по край нас благоухае
                          сърцата си да упоим.
Ако ни блазни румен плод от вейка родна
                          да вкусим двама сладостта,
и ако птичка в цъфнал храст запей свободна
                          да ни омае с песента…
Да слушаме как с ромон тих пред нас водата
                          блед върбов лист на път влече,
да не усетим, в розов блян опил душата,
                          че има време и тече…
Но не понесли похот в нас и страст отровна
                          и пак да се боготворим,
без грижа как ще ни кори сметта световна
                          напред свободно да вървим;
и само ний щастливи сред море досада,
                          да не дадем на нея власт,
да чувствуваме любовта що вред упада,
                          че няма да упадне в нас.

ИЗ „СПРАВЕДЛИВОСТ” (1878)

БЪДЕЩ СВЯТ

Тези чисти кърви що светът
за мечтано братство все пролива,
бронзовите букви ще стопят
на закона черен що убива:

някой ден сърцата ще залей
приливът от обич, който иде,
и че днес в омраза се живей
чудно и срамотно ще се види.

Нам се струва, че във наши дни
има само кърви и грабежи,
ала сявга и над тез злини
кротко слово грей и път бележи.

Святото дело на милостта
рано или късно ще успее,
и над жертви скъпи над кръвта
клончето маслинено ще грее.